— Искам те от първия миг, в който те видях. От минутата, в която отвори вратата пред мен.
В гърдите й се разля удоволствие, примеси се със страха и изненадата.
— Аз…
— Моля те — прекъсна я рязко той. — Не ми казвай, че си поласкана.
— Разбира се, че съм. Ти си толкова хубав и… — Не можеше да мисли логично, когато я докосваше. — Моля те, ще ме пуснеш ли?
— Добре. — Направи го с усилие, с неохота. — Искам да знаеш, че това, което стана току-що, не става нито всеки път, нито с всяка жена.
— Мисля, че и двамата се изненадахме взаимно — започна оправдателно Пилар и се измъкна изпод тялото му.
— Моля те, Пилар, не сме деца.
— Така е. — Обикновеното естествено движение да оправи пуловера си така я развълнува, защото си спомни как ръцете му бяха под него. Върху тялото й. — Но това е едната страна на въпроса. Аз съм на четиридесет и осем години, Дейвид, а ти си… е, ти не си.
Не беше си и помислил, че нещо в тази ситуация би го разсмяло повече от това нейно изявление. Но в момента стана точно това.
— Не можеш да използваш някакви си години като извинение!
— Аз не се извинявам. Това просто е факт. А другият факт е, че ние се познаваме от много скоро.
— От осем седмици и два дни. Което за мен беше безкрайно дълъг срок, защото през цялото време си представях как те прегръщам. — Прокара пръсти през косата й, а тя вдигна очи към него. — Нямах намерение да скачам върху теб в оранжерията, нито да ти късам дрехите сред саксиите и петуниите. Но това просто се случи. Дойде ми изневиделица. Искаш нещо по-обикновено ли? Тогава ще те взема в седем часа за вечеря.
— Дейвид! Съпругът ми е мъртъв едва от няколко седмици.
— Бившият ти съпруг — поправи я с леден глас той, — Не го поставяй помежду ни, Пилар. Няма да позволя това.
— За една нощ не могат да бъдат зачертани повече от тридесет години съвместен живот, без значение обстоятелствата.
Дейвид я хвана за раменете и я повдигна от земята, преди тя да осъзнае колко е сърдит.
— Тони Авано повече не ти е скривалище, Пилар! Разбери го! И се опитай да се справиш с това! Както и с мен!
Целуна я отново, дълго и горещо, и я пусна.
— В седем часа — повтори и излезе под дъжда.
Нямаше да позволи на онзи мръсник да обърка живота му, нито този на Пилар; пък дори и от гроба, реши Дейвид. Крачките му бяха решителни, раменете изправени, а под повърхността клокочеше ярост.
Нямаше да позволи това. Трябваше да проведе с нея един откровен и прям разговор и да изясни всички тайни и съмнения, скрити някъде в сенките зад светлото. При това много скоро.
Тъй като гледаше в краката си, а Софи тичаше под дъжда също без да гледа, двамата едва не се сблъскаха на алеята.
— Опа! — извика тя и притисна с ръка шапката, която бе сложила на главата си, за да се предпази от дъжда. — Мислех, че си се прибрал у вас.
— Имах да свърша нещо преди това. Току-що се опитах да прелъстя майка ти в оранжерията. Това представлява ли проблем за теб?
— Моля?
— Нали ме чу? Майка ти много ми харесва и аз току-що й го показах. И смятам да повторя опита си още веднъж, при това колкото е възможно по-скоро. Това представлява ли проблем за теб?
— Ааа…
— Без бързи откази и без мъгляви увъртания, моля.
Дори през мъглата на изненадата и шока, тя успя да види колко е ядосан и объркан. Затова отговори.
— Не, извинявай. Ще помисля.
— Добре. Когато си готова с отговора, моля да ми оставиш съобщение.
Той се отдалечи, а Софи се загледа в гърба му, почти можеше да види парата, която се надигаше от него. Разкъсвана между неочакваната изненада и загрижеността, тя прихлупи шапката си с ръка и затича към оранжерията.
Когато влетя вътре, Пилар седеше и гледаше с празен поглед пред себе си. Саксиите бяха изпопадали по масата и на земята, където се търкаляха сред няколко разсада.
Това подсказа на Софи какво точно се е случило и къде.
— Мамо?
Пилар подскочи като ужилена и бързо грабна градинарските си ръкавици.
— Да?
Софи се упъти бавно към нея. Бузите на майка й горяха, косата й бе разрошена, току-що галена от мъжки ръце.
— Видях Дейвид.
Пилар изпусна ръкавиците от ръцете си, защото пръстите й станаха непослушни.
— О? И какво?
— Каза ми, че се е опитал да те прелъсти.
— Той какво? — Това, което се надигна в гърлото на Пилар, вече не беше паника, а ужас.
— А от външния ти вид започвам да си мисля, че наистина го е направил, и то доста успешно.
— Това беше просто… — Останала без сили, Пилар свали престилката си, но изобщо не можеше да се сети къде да я остави. — Ние имахме малко недоразумение и това го ядоса. Не си струва да говорим за това.
— Мамо! — Софи взе внимателно ръкавиците, сетне престилката от ръцете на майка си и ги сложи встрани. — Имаш ли някакви чувства към Дейвид?