— Ти си Джиамбели. — Тереза прекоси стаята, взе огърлицата от ръцете й и я закопча. — И това е достатъчно. Нима си мислиш, че понеже предпочете да гледаш къщата и дъщеря си, не представляваш интерес за обществото?
— Ти създаде този дом, отгледа дъщеря си и управляваш империя. В сравнение с теб аз се провалих тотално. И това стана съвсем ясно днес.
— Не ставай глупачка!
— Нима не е вярно, мамо? — тя се обърна рязко към Тереза. — Само преди два месеца ти ме набута в бизнеса, без да ме попиташ дали искам и без да ми дадеш време да ти докажа, че нямам талант за това.
— И го направих много късно. Не биваше да чакам толкова. Ако не бях те набутала, ти пак нямаше да докажеш нищо. Преди години дойдох тук с определена цел. Исках да ръководя „Джиамбели“ и да направя най-добрата фирма за вино в света. Исках да се оженя и да имам деца, да ги отгледам здрави и щастливи. — Автоматично тя започна да преподрежда шишенцата и кутийките върху тоалетката на Пилар. — И един ден да оставя всичко в техните ръце. Мечтата ми за много деца не се сбъдна. Съжалявам за това, но не съжалявам, че ти беше мое дете. Ти може би тъгуваш, че мечтите ти за щастлив брак и много деца също не се сбъднаха. Но не съжаляваш, че Софи е твоя дъщеря, нали?
— Разбира се, че не.
— Мислиш си, че съм разочарована от теб. — Очите на Тереза срещнаха очите на Пилар в огледалото. Бяха съвсем спокойни. — И наистина бях. От това, че позволи на един мъж да се разпорежда с живота ти, да те стъпче и унизи. Не заслужаваше това. Но не направи нищо, за да промениш нещата.
— Аз го обичах. Това вероятно беше грешка, но човек не може да диктува на сърцето си.
— Така ли мислиш? — попита Тереза. — Във всеки случай нищо, което ти казвах, не можеше да ти повлияе. И като гледам сега назад, виждам къде сгреших — че ти позволих да се носиш по течението. Но всичко вече приключи, а все още си достатъчно млада, за да си поставиш нови цели. Искам да не се отказваш от наследството си и да станеш част от онова, което ти принадлежи. Настоявам да го сториш.
— Майчице, дори ти не можеш да направиш от мен бизнесдама.
— Тогава стани нещо друго — сви рамене Тереза. — Престани да мислиш за себе си като за отражение на онова, което един мъж вижда в теб. Бъди себе си! Попитах те дали се притесняваш, че хората ще започнат да говорят, Надявах се да ми отговориш: „Да вървят по дяволите! Нека си говорят.“ Време е да ги накараш да заговорят за теб.
Изненадана от обрата на разговора, Пилар поклати глава.
— Говориш точно като Софи.
— Тогава ме чуй. Ако харесваш Дейвид Кътър, дори и само за момента, вземи го. Жена, която само седи и чака, обикновено остава с празни ръце.
— Отивам само на вечеря, мамо — започна Пилар, но млъкна, защото на вратата се появи Мария.
— Господин Кътър е долу.
— Благодаря, Мария. Кажи му, че Пилар веднага ще слезе. — Тереза отново се обърна към дъщеря си и се развесели, като видя паниката, която се мярна в очите й. Имаше същия израз на лицето си, когато бе на шестнадесет години и някой младеж те чакаше в приемната. Приятно ми е да го видя отново. — Тя се наведе и я целуна. — Приятна вечер.
Пилар остана сама и се опита да се успокои. Не беше на шестнадесет години и отиваше само на вечеря, напомни си тя. Щеше да бъде просто, цивилизовано и най-вероятно много приятно. Това беше всичко.
Излезе от стаята си и понеже беше нервна, отвори чантата си на най-горното стъпало, за да провери дали не е забравила нещо. И премига от изненада, когато видя две опаковки презервативи.
Софи, помисли си, като затвори бързо чантичката. Мили Боже! Смехът, който се изтръгна от гърдите й, беше младежки и безгрижен, Почувства истинска лекота, беше свободна.
И се отправи към мъжа, който я очакваше. Какво ли щеше да се случи след това?
Беше си среща. Нямаше друга дума за това, съгласи се тайно в себе си. Нищо друго не можеше да причини тази нервност, нито така да изостри сетивата й, че да се опияни от прекрасния залез. Бяха минали десетилетия, откакто не бе ходила на среща, но спомените от младостта все още бяха живи.
Отдавна не бе седяла на маса със свещи срещу мъж, с когото да си говори. Нещо повече, този мъж я слушаше с интерес, обръщаше й внимание. Виждаше как устните му се извиват в усмивка, когато изричаше нещо забавно. Да си спомни всичко това, да го изпита отново, беше като да й предложат чаша студена вода в лятната жега.
Не, нямаше намерение да позволи нещо повече освен приятелство. Но всеки път, когато се сетеше какво бе пъхнала дъщеря й в чантата, дланите й се изпотяваха.