— Без обиди, моля. — Магуайър потупа своя полицейски деветмилиметров пищов.
— Исках да кажа, че е подходящ за цивилни жени, нямах предвид теб — поправи се Клермонт с лека усмивка. — Вино и френско сирене, среднощна среща в празния апартамент. Очевидно се е измъкнал от новоизлюпената младоженка. Жертвата е обичала да кръшка. Мирише ми на жена. А може би това е разковничето. Може би е постановка. Направено е така, че да си помислим, че е била жена.
— Търсихме и мъже.
— Значи трябва да потърсим пак. Бившата госпожа Авано, ако се осланяме на думите на вдовицата Авано, е била забелязана напоследък в компанията на някой си Дейвид Кътър.
— Което значи, че вкусът и към мъжете се е подобрил.
— Останала е омъжена за този коцкар цели тридесет години. Защо?
— Виж какво ще ти кажа. Моят съпруг не ми кръшка и аз го обичам до полуда. Но понякога сама се чудя защо все още съм женена за него. Тя е католичка — довърши Магуайър с въздишка, вече знаейки със сигурност, че няма да се прибере скоро у дома. — Италианка, католичка и практична жена. Знаела е, че няма да получи лесно развод.
— Но се е съгласила, когато той го е поискал.
— Не се е противопоставила, което е съвсем различно нещо.
— Да. И като разведена католичка не би могла да се омъжи повторно за друг мъж, нали така? А може ли да се гушка с друг без одобрението на църквата?
— Какво намекваш, Алекс? Че го е убила, за да си разчисти пътя? Глупости! Според католиците убийството е по-голям грях от развода.
— Може да е наела някой да го направи вместо нея. Кътър е влязъл във фирмата, изместил е Авано Това сигурно е причинило някакви търкания. Кътър харесва съпругата на Авано, която скоро ще се разведе..
— Проверихме Кътър отвсякъде. Алибито му е желязно.
— Може би, може би. А може би не е имал достатъчно добра причина да си цапа ръцете. Така, значи открихме, че Авано е имал финансови проблеми. Въпреки че съпругата му, пардон, вдовицата, може да е достойна за „Оскар“, бих казал, че смъртта му беше една голяма и доста неприятна изненада за нея. Следователно, ако приемем, че Авано е държал в тайна своите финансови проблеми и не е бил от хората, които ще се откажат от филето от сьомга и черния хайвер, към кого би се обърнал за помощ? Едва ли и към някой от своите приятели — продължи да разсъждава Клермонт. — Защото на следващия благотворителен бал не би посмял да си покаже носа дори. Остава да отиде при Джиамбели, където периодично се е връщал през годините. При бившата си жена, може би.
— И ако продължим твоя ход на мисли, след като тя се е съгласила. Кътър си го е изкарал на него. А ако не се е съгласила, Авано е станал гаден и Кътър пак си го е карал на него. Само че има голяма разлика между това да си го изкараш на някого и това да вкараш три куршума в тялото му.
Все пак, помисли си Магуайър, това беше нещо, за което можеше да се хванат и да поразчоплят малко.
— Имам предчувствието, че утре ще си говорим с Дейвид Кътър.
Дейвид делеше часовете на деня между офисите в Сан Франциско, офиса в дома му, винарките и лозята. С двете деца и неотложната работа, работният му ден продължаваше обикновено четиринадесет часа.
Но никога в живота си не беше се чувствал по щастлив. Когато работеше в „Льо Кьор“, прекарваше повечето от времето си зад бюрото. Пътуваше рядко само за да седне от другата страна на нечие друго бюро. Работеше в област, която го интересуваше, и си бе спечелил уважение в своите среди, както и добра заплата.
Но се отегчаваше до смърт. Сега; имаше възможност да превръща всеки ден в малко приключение. Беше бръкнал в такива области от винопроизводството, които преди му бяха познати само на теория или на хартия.
Дистрибуция, бутилиране, продажби, маркетинг. И над всичко това, гроздето. От лозето на масата.
При това какво грозде! За него беше върховно удоволствие да гледа лозята, обвити в мъглите на долината. Бяха нереални, приказни, тайнствено загърнати от светли, ни и сенки. А когато на зазоряване по клоните им блещукаше скреж или когато сребристата лунна светлина се сипеше върху тях през нощта, тогава сякаш ставаше някаква магия.
Вървеше между редовете, вдишвайки вълшебството на влажния въздух, и към него се протягаха като ръце пръчките на лозята, струваше му се, че живее в картина. Картина, която можеше да нарисува със собствената си четка. Облъхваше го романтика, за чието съществуване беше забравил, заключен зад стоманата и стъклото на Ню Йорк Домашният му живот все още си беше пълна катастрофа. Тео всекидневно се бунтуваше срещу правилата. Според Дейвид момчето доста често сменяше позициите си.
Какъвто бащата, такъв и синът, мислеше си Дейвид Но не му беше особено приятно, когато се оказваше в центъра на бойното поле. Започна дори да се чуди защо него вият собствен баща, когато се бе сблъсквал със същата твърдоглава, начумерена, не аргументирана съпротива, просто не го бе заключил на тавана, докато не навърши двадесет и една години.