— Сигурен ли си? Няма ли начин да грешиш? — попита тя, след което махна с ръка, преди той да отговори. — Не, разбира се, че не грешиш. Ти не правиш грешки. — Имаше известна доза горчивина в изявлението й. Просто не можа да я прикрие. — Откога знаеш?
— Знаех със сто процента сигурност в деня на тържеството. Имах намерение да се срещна с баща ти през след вашите дни, за да обсъдим…
— Неговото уволнение — довърши Софи.
— Да поискам обяснението му. Както и да получа инструкциите на баба ти и дядо ти. Аз ги информирах за фактите на следващия ден. Предполагам, че щяха да му дадат възможност да върне средствата и да напусне сам. Заради теб, заради майка ти и заради фирмата, разбира се. Но най-вече заради теб. Съжалявам, Софи.
Тя кимна и се обърна, като сплете ръцете си.
— Да, разбира се. Благодаря за откровеността.
— Софи…
— Моля те, недей. — Тя се сви, когато той пристъпи към нея. — Не ми се извинявай отново. Няма да падна. Вече знаех, че е крадец. Видях една от брошките на мама върху ревера на Рене. Разбрах, че я е взел без да обяви, защото знаех, че майка ми никога не би й я дала. Когато видях да я носи върху жалейния си черен костюм, разбрах, че той я е откраднал. Не че е мислел за това по този начин. Не си е давал сметка, че това е кражба. Така както не е смятал, че краде, когато е взимал пари от фирмата. Според него майка ми има толкова много дрънкулки, че едва ли ще забележи липсата на една. Фирмата, казвал си е, може да ми отпусне малко капитал, назаем. Да, той беше ненадминат, беше шампион в оправданията. И сам си вярваше.
— Ако предпочиташ да си отидеш у дома, бих могъл да те извиня на заседанието.
— Нямам намерение да пропускам тази среща. — Софи се обърна към него. — Не е ли странно? Знаех какво причиняваше на мама през всичките тези години. Защото бях свидетел, виждах го. Но успявах да го забравя или да си втълпя, че той просто си е такъв и го прави някак си незабелязано, периферно, приемливо. Сега се разкри, че е откраднал пари и бижута, а това е много по-маловажно в сравнение с потъпкването на достойнството и самоуважението на един човек, както той направи с майка ми. Но това ме накара да го видя такъв, какъвто е. Човешко същество, незаслужаващо уважение. Кара ме да престана да тъгувам за него. Чудя се защо? Е, ще се видим на съвещанието.
— Можеш да закъснееш няколко минути.
— Не. Вече загубих достатъчно време за баща, който не го заслужава.
Да, помисли си Дейвид, когато Софи излезе от кабинета му. Колко много прилича на баба си.
Тъй като беше ред на Софи да кара, Тайлър седна в автомобила и се вози от града до долината в пълно мълчание. Ако не се брои, разбира се, радиото. Беше го намалил съвсем, колкото нещо да бръмчи, за да не пътуват сред абсолютна тишина, което бе доста тягостно. След съвещанието на шефовете на отдели го бе заболяла главата и операта, която вървеше по радиото, само усилваше главоболието му. Но реши да остави музиката. По този начин избягваше всякакъв претекст за разговор.
Софи не изглеждаше в настроение за водене на разговори. Всъщност Тайлър не беше сигурен за какво изобщо имаше настроение тя.
Караше доста бързо, но той й беше свикнал. Все пак, независимо какви бури бушуваха в душата и главата й, вземаше внимателно завоите.
Въпреки това въздъхна с облекчение, когато видя покрива на къщата. Мечтаеше си за мига, в който ще се добере до стаята си, ще свали тези притесняващи го градски дрехи и ще потъне в благословената тишина и самота на празния си дом.
Устните й бяха здраво стиснати и Тайлър си помисли, че ще го остави пред къщата и ще отпраши за Вила Джиамбели.
Но когато спря в края на алеята, тя изключи мотора и излезе преди него.
— Какво смяташ да правиш?
— Да вляза вътре — отговори през рамо Софи и го погледна с блеснал поглед.
— Защо?
— Защото не се чувствам в състояние да се прибера у нас.
Той раздрънка ключовете в ръката си.
— Беше доста тежък ден.
— Нали вече свърши.
— Има още някои неща.
— Това ме устройва. Търся нещо за правене. Бъди така добър, Макмилън, и ми сипи нещо за пиене.
Примирен, Тайлър мушна ключа в ключалката.
— Сипи си сама. Знаеш къде е.
— Е, благодаря. Ето защо толкова много те харесвам — Тя влезе в къщата и прекоси голямата стая към бара. — С теб няма претенции, нито преструвки, игрички или изненади. Ти си онова, което си. Сигурен, стабилен, предсказуем.
Софи си избра една бутилка напосоки. В момента нямаше значение какво ще пие. Докато я отваряше, се огледа из стаята. Камък и дърво. Твърди, солидни материали. Естествени и съвсем подходящи, като за Тайлър, с големите си размери и натурални цветове.
Никакви цветя, отбеляза Софи, никакви закръглени ъгли, никаква полировка, килимчета или покривчици.