Сякаш нещо току-що бе умряло у него заедно с големия космически кораб, взривен в чуждото небе. И това нещо беше завинаги изгубената надежда да видят един ден родната планета…
Холдън изведе младата жена от прохладното прикритие на гигантските папрати. Той не знаеше накъде отива, но изпитваше нужда да върви, и то към онова голямо черно петно, което още напомняше за мястото, където бе стоял Сигнус-X-I… Като че ли искаше да се увери, че всичко е непоправимо загубено за тях.
Погълнати от мислите си, те не видяха хилядите малки блестящи точици, които образуваха искрящ облак в слънчевата светлина. Облак, който лекият бриз бавно тласкаше към тях.
Холдън се наведе да вземе един забравен предмет по време на приготовленията за отлитане. Електронен датчик, който принадлежеше на астрофизика Ян Никълс… Той го разгледа за момент, после го захвърли отегчено. Какво значение имаше това сега?…
— Крис…
Той обърна глава към изопнатото от любопитство лице на Хуана. Младата жена гледаше навъсено около себе си.
— Този жълт прашец… — измърмори тя.
Холдън забеляза малките частици, които хвърчаха около тях в дневната светлина.
— Цветен прашец, скъпа — промълви той с учудващо спокоен глас. — Прашец от талеф… Първата експлозия сигурно е пръснала трюма на Сигнус-X-I.
Хуана машинално изтупваше с ръка дългата си рокля. Изсмя се леко и непринудено:
— Няма значение, нали, Крис? — рече тя.
Холдън се чувствуваше добре. Той все още смътно пазеше спомена за една опасност, която бяха отстранили от себе си.
— Не, скъпа… Сега няма никакво значение — каза той.
Обгърна раменете й с дясната си ръка и отново погледна към небето. Изпитваше някаква смътна печал. Разбира се, съществуваше другият свят — някъде много далече, недостъпен. Съществуваха и неговите спомени, скътани в паметта му.
Но съществуваше и този чуден свят, станал отново независим, както и това тихо спокойствие, което го завладяваше.
— Този свят е и наш сега — каза тихо той. — Ела… Трябва да се връщаме в селото.
Те намериха глисера, който бяха оставили недалеч от плажа, и Холдън го разгледа внимателно с чувство на дълбоко отчуждение. Смътно усещаше, че му остава за последно да направи още нещо.
— Почакай, скъпа — прошепна и пусна рамото на Хуана. — Връщам се веднага…
Той се запъти към оставения открит глисер и се наведе над уредите на командното табло. Сега те нямаха никаква стойност… Помисли малко, после прокара ръка под таблото, за да изтръгне електрическите проводници. Помисли още и избра два от тях, бързо ги свърза, преди да скочи от кабината, и се втурна към Хуана, която не бе помръднала от мястото си и го чакаше, играейки си със стръкче трева.
— Не трябва да стоим тук — каза той и я повлече със себе си.
Те вървяха покрай водата, когато ярък пламък се издигна зад тях на мястото, където бяха изоставили глисера. Висок, светъл пламък, който дълго време светеше и пращеше в небето като истински пожар.
— Алкория няма нужда от тези неща — каза Холдън.
Хуана на свой ред го извърна от гледката на буйния пламък, който не преставаше да искри.
— Толкова съм щастлива, Крис — въздъхна тя…