— Трябва да намерим друго място — реши Крис Холдън, сбърчил чело.
— В такъв случай налага се да действуваме бързо — измърмори уморено Викърс. — Корабът няма да издържи дълго в това състояние. А и обезопасяването…
— Струва ми се, че имам какво да предложа — подхвърли професор Ян Никълс, който проверяваше данните, сравнявайки ги с някои от тези на детекционните уреди в командната зала. — В тази галактика трябва да съществува система, идентична на нашата Слънчева система, ако съдя по събраните сведения от последните дни. По мои наблюдения с мегаскопа, изглежда, че една или повече планети от нея са имали сходна еволюция с тази на Земята. Ето космическите координати… В този им вид може да ги подадете директно в контурите на електронноизчислителните машини, командире.
Холдън взе данните, които му поднесе Никълс, хвърли им бегъл поглед, след което ги подаде на своя помощник.
— Програмирай веднага прехвърляне по тези координати — заповяда той. — Ще видим какво ще излезе. — Сетне отново погледна стария професор, който вече се бе заловил за работа: — Колко време определихте за прехода, професоре?
— Около два дни, ако поддържаме сегашната скорост.
Викърс направи гримаса, но потвърди:
— Ще поддържаме скоростта, Крис. Но това ще е последният ни шанс. Енергийните запаси са на изчерпване, а Пейвъл все още не е успял да включи единия от регенераторите.
— Хайде, да не губим време — реши Холдън. — Ще говоря с хората… Трябва да издържат още малко.
— Изтощени са — каза дежурният офицер.
— Всички сме така — отвърна сухо Холдън и натисна цяла поредица от превключватели. — Чуйте всички — обяви той с ясен глас, когато всички лампички на интеркома светнаха на контролното табло. — Тук е командирът Холдън. Няма да кацнем на планетата, чиито данни току-що анализирахме. Те са неблагоприятни, като се има предвид работата, която ни предстои. Професор Никълс счита, че е открил друга, по-гостоприемна звездна система, на около два дни път оттук. Ние ще се отправим към нея, като съблюдаваме същите условия за безопасност. Знам, че всички сте уморени, но трябва да издържим. Няма да позволя никакво нарушение на дисциплината, никакво отпускане, дори и временно. Не забравяйте, че се борим за живота си. С помощта на всички вас аз ще върна Сигнус-X-I на Земята. Край.
— Доста лаконично — обади се Хуана Сантос, която току-що бе влязла в командната зала. — Винаги ли сте така твърд с хората си, командире?
Холдън прекъсна интеркома и се обърна с лице към младата жена:
— Те са войници преди всичко, госпожице Сантос — каза той. — И знаят много добре, че единственият им шанс е да се подчиняват на заповедите без всякакви коментари. По този повод бих искал да ви направя една забележка, понеже говорим за дисциплина. Намирам, че от няколко дни доста ги глезите.
— Опитвам се само да облекча страданието им, командире — отвърна Хуана. — Те почти изнемогват от изтощение. На някои нервите им не издържат и…
— Знам, госпожице — сухо отсече Холдън. — Знам какво ще ми кажете, но при сегашните обстоятелства аз имам нужда от всички момчета. Така че ще ми доставите удоволствието да изкарате от стационара двамата мъже, които настанихте там без мое разрешение. Искам да бъдат по местата си след десет минути! Можете да предадете тази заповед от мое име на главния лекар Лестър. Нека им предпише някакъв допинг, ако трябва, но да са в състояние да си вършат работата. Това е.
Хуана Сантос стисна юмруци, но Холдън не й обърна повече внимание — той следеше цифрите по един от екраните на изчислителните машини. Програмата на прехода бе въведена в паметта на компютъра.
— Смяна на посоката след седем минути — извести изкуственият глас на главния компютър.
Гневна и разочарована едновременно, Хуана Сантос се обърна и тръгна към помещението, което служеше за лечебница. Доктор Лестър наведе глава, когато тя му разказа за разговора си с Холдън.
— Има право — каза той тихо. — Той е превъзходен офицер, госпожице Сантос, дори да ви се е сторил нечовечен днес.
Лестър посочи двамата мъже, които спяха на кушетките.