— Бихме могли да се поразтъпчем малко — предложи Джеф Викърс. — Всичко изглежда тихо и спокойно.
Холдън се реши най-после:
— Два часа почивка за всички — обяви той. — Изрично забранявам да се отдалечавате на повече от двеста метра от кораба. Трябват ми доброволци за разузнаване. Това място прилича на райско кътче, но ми се иска детекторите да го потвърдят. Мерки за сигурност — както винаги. Заповедите се отнасят и за пътниците.
Той се обърна към доктор Лестър, който очакваше неговите нареждания:
— Джон… Можете да свалите от кораба вашите измервателни уреди. Добре би било да разполагаме по възможно най-бърз начин с първоначалните сведения относно естествените ресурси на тази планета.
Лекарят на Сигнус-X-I поклати глава:
— Ако тези гроздови чепки могат да се ядат, няма да ни липсват витамини! — засмя се той. — Ще изследвам веднага водата на потока, който тече край полянката, и морската вода също.
Половин час по-късно един от централните люкове се отвори, оттам автоматично се спусна бордова стълба, за да позволи на хората от кораба да стъпят на земята, покрита с жълта, гъста трева. Хуана Сантос има честта първа да стъпи на непознатата земя. Тя пое дълбоко свежия, изпълнен с приятни благоухания въздух, протегна се срещу слънцето, в чиято светлина на фона на синьото небе странно блестеше един от сателитите на планетата, после се отправи към гората, очарована от толкова много красота.
Малко след това Холдън отиде при нея. Тя се бе загледала в тихата вода на едно ручейче, което лъкатушеше през поляната, преди да се влее в морето.
— Струва ми се, че бях груб с вас — започна Холдън, без да й даде време да отговори. — Но се надявам, че вече не ми се сърдите?
Тя отправи към него теменужения поглед на леко изтеглените си встрани очи и едва доловимо се усмихна.
— Тогава бих ви удушила. Сега не знам… Трябва да призная, че постигнахте смайващ резултат с вашите хора, но сигурен ли сте, че не са ви намразили от дъното на душата си за всичко това, което ги накарахте да изтърпят през последните дни?
— Аз не искам от тях да ме обичат — въздъхна Холдън, сядайки на тревата. — Само да ми се подчиняват. Космическият полет съвсем не е неделна разходка. А когато се превърне в произшествие, какъвто беше нашият случай, всичко, което може да наподоби отблизо или далеч някакво чувство, се превръща в слабост…
Хуана се приближи до него, седна, откъсна една тревичка и започна разсеяно да си играе с нея:
— Може би сте прав, командире…
— Командир… — въздъхна отново Холдън — ако знаехте, има моменти, в които този чин се превръща в истинско бреме. Направете ми удоволствието, госпожице Сантос, наричайте ме Крис. Вие не сте подчинена на военната йерархия. Това ще ме облекчи малко!
— Дадено, но само ако и вие ме наричате с малкото ми име… — усмихна се младата жена.
— Добре, Хуана — съгласи се Холдън, като се изправи и й подаде ръка. — Елате, бих желал да хвърля един поглед на…
Той не довърши изречението си, очите му се разшириха от изненада. От другата страна на потока някакво съвсем младо момиче с руси, та чак бели коси ги гледаше усмихнато. То носеше къса бяла рокля, която разкриваше до над коленете изящните нозе, а едно голямо оранжево цвете украсяваше косите му отляво. Лицето й излъчваше особена прелест, а усмивката откриваше малки, ослепително бели зъби.
— По дяволите! — изруга тихо Холдън. — Хуана, кажете ми, че не сънувам! Този рай е обитаван… На тази планета има живот!
— И то какъв живот! — допълни Хуана Сантос. — Това момиче е толкова хубаво, че дъхът ти секва!
Холдън направи една крачка към грациозното видение. Момичето не изглеждаше уплашено. То изрече няколко думи на непознат, особено мелодичен език и избухна в звънък смях, след което побягна, подскачайки в тревата с босите си нозе и докато Холдън и неговата спътничка се обърнат, то беше вече изчезнало сред високите дървета, които ограждаха поляната.