— Да… — отвърна неуверено Ариа и сърцето й се разтуптя бясно, щом седна до масата. Може би Ила беше видяла Али?
— Няма да повярваш — изгука гласът на Ила, — но днес ни се обади един много богат колекционер от Ню Йорк. Господин Джон Карутърс.
— Чакай малко, онзи Джон Карутърс? — попита Ариа. Той имаше профил в списание „Изкуството днес“ — наскоро беше купил две картини на Пикасо на аукцион, защото жена му искала да има по една в стаите на децата им. Той беше колекционерът, който всеки художник и галерия биха искали да имат за клиент.
— Да — изчурулика Ила. — Асистентът му ми се обади и поиска да му опишем картините ни. Едва не паднах от стола. След това поиска да му изпратя няколко снимки. Затвори, но след малко се обади да ми каже, че господин Карутърс искал да купи една. И можеш ли да познаеш? Тя е от твоите.
— К-какво? — Ариа скочи на крака. — Шегуваш се!
— Не! — изписка Ила. — Скъпа, ти стана откритие!
Ариа поклати глава.
— Не мога да повярвам — промърмори тя.
— Ами трябва — настоя Ила. — През последните няколко седмици работи много и творбите ти са фантастични. Очевидно господин Карутърс смята, че си голям талант. И скъпа, това не е всичко. Знаеш ли за колко купи картината? За сто хиляди долара.
На Ариа й причерня. Опита се да си представи сумата в сметката си, но се почувства така, сякаш главата й щеше да се пръсне.
— Това е… невероятно — най-накрая успя да каже тя. После се прокашля. — К-коя картина купи? Някоя от тъмните, абстрактни неща? Или портретите на Ноъл?
Ила се прокашля смутено.
— Всъщност не. Един портрет на Алисън. Големият, в ъгъла.
Ариа потрепна. Това дори не беше някоя от добрите й творби, лицето на Али изглеждаше толкова зловещо. Ила беше изпратила снимка и на нея? И някой я беше купил? Ами ако я беше купил само защото беше на Али — и защото тя беше Малка сладка лъжкиня?
Но от друга страна ни харизан кон зъбите не се гледат. Сто хиляди долара си бяха сто хиляди долара.
— Ами това е страхотно — промърмори тя в телефона, опитвайки се да прозвучи невъзмутимо.
— Виж какво, трябва да прекъсвам — Джим се върна и е на седмото небе — внезапно се разбърза Ила. — Мисля, че ще ми даде повишение! — додаде тя шепнешком. — Но ще ти се обадя допълнително, с подробности по плащането. Толкова се гордея с теб, скъпа. Това ще промени живота ти.
След това Ила изчезна. Ариа държеше телефона в ръцете си и мислите препускаха в главата й. След това се изправи, отвори вратата към верандата, излезе отвън и се облегна на хладното стъкло, дишайки тежко. Свежият въздух й подейства ободряващо.
Осмисляше бавно думите на Ила. Първата й продажба. Портрет на Али.
Ариа отново погледна към телефона. Миг по-късно отвори папката с фотоси и прегледа снимките на картините си. Спря се на портрета на Али. Момичето на платното беше кожа и кости, с хлътнали бузи, рошава коса, ококорени, налудничави очи. И докато Ариа я гледаше, Али като че ли… помръдна. Крайчето на устата й се разтегли в подигравателна усмивка. Очите й едва забележимо се присвиха.
Ариа отново изпусна телефона. Какво става, по дяволите?
Телефонът падна с екрана нагоре. Портретът на Али продължаваше да стои там. Ариа отново я погледна, но сега тя й изглеждаше като снимка, направена с мобилен телефон. Тя го грабна и бързо изтри снимката.
Слаба богу. Добре, че Ила опаковаше портрета, за да го изпрати надалеч. Ариа не можеше да понесе мисълта, че това лице ще продължи да я преследва.
7.
Уплашена… или плашеща?
Спенсър привършеше вечерята заедно с майка си, господин Пенитисъл и Амилия. Наоколо имаше кутии от китайска храна, но, типично за майката на Спенсър, те се хранеха от чиниите от фин китайски порцелан, останал от прабабата на госпожа Хейстингс, и използваха порцеланови пръчки от специален магазин в Шанхай. Майката на Спенсър се беше издокарала за вечеря; беше съблякла дънките и ризата, които беше носила в конюшнята, и се беше преоблякла в бяла ленена рокля и лъскави черни обувки на Тори Бърч.
— Така че да те изберат за гастрола на оркестъра е наистина престижно. — Амилия оправи лентата си за коса с костенуркова щампа, която придържаше къдравите й коси. Макар да беше във ваканция, тя също се беше преоблякла в бяла риза и сива плисирана пола, която не се различаваше особено от училищната й униформа. — Диригентът на оркестъра ми каза, че трябва да се гордея — с надежда в гласа добави тя, оглеждайки всички около масата.