Спенсър се облегна назад. Това беше интересна перспектива. Преди години тя и приятелките й също бяха стояли безучастно, докато Али тормозеше други деца. Понякога Спенсър дори бе участвала активно в забавленията й. Спомни си, как се беше присмивала на очилата на Мона или на скутера на Чейси Бледсоу. Помнеше как бе писала подигравателни надписи по тротоара пред дома на Мона и как веднъж бе напълнила шкафчето й с боядисани в яркочервено тампони.
Тя се зае да пише отговор на писмото. Скъпи Грег, благодаря ти за писмото. Също като теб и аз стоях пасивно и наблюдавах как тормозят други. Честно казано много пъти съм се чудела дали онова, което ми се случи, не е било карма. Всички грешим. Просто се радвам, че тази страница помага на хората.
После го изпрати. Половин минута по-късно получи отговора на Грег. Здравей, Спенсър. Благодаря много за отговора. Не се заблуждавай: страхотна си! Най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да приемеш грешките си и да се опиташ по най-добрия начин да помогнеш на останалите. Ти си истинско вдъхновение.
Полазиха я тръпки. Колко хубави думи. Но тя стисна зъби: повече никакви момчета. Никакви свалки по интернет. В никакъв случай.
Тя продължи да разглежда изпратените писма, като изчиташе всяко. Накрая стигна до едно, написана от човек, който се наричаше ДоминикФили. Пак ли той!
Мислиш се за страхотна, но не си — гласеше съобщението. — Ти си просто една позьорка и скоро хората ще го разберат.
Сърцето й се разтупка. ДоминикФили й изпращаше съобщения практически от деня, в който започна блога. Казваше, че страницата е жалка. Че Спенсър не знае за какво говори. Че използва измислената си история като стъпало към славата и че не знае какво е истинска болка. Към последното си съобщение той бе прикачил своя снимка. Спенсър цъкна върху нея и се вгледа в квадратното, сърдито лице. Ако се вярваше на профила му, той живееше във Филаделфия и беше на нейната възраст. Защо я мразеше толкова много? Защо тролваше точно нейната страница? Не беше изпращал история, че е бил тормозен. Може би самият той беше от хулиганите.
От кухнята се разнесе тракане и дрънчене на тигани и чинии, последвано от тихите звуци на двата им лабрадудъла, Руфъс и Бейтрис, които пиеха вода от металните си купички. Слънцето вече беше залязло и пред къщите на всички светнаха лампи, озарявайки улицата с топла, златиста светлина. Спенсър погледна през прозореца към квартала, който едновременно обичаше и мразеше. Погледът й се плъзна към някогашната спалня на Али в съседната къща. За части от секундата й се стори, че вижда там Али, която й се подсмихваше злобно.
Тя примигна няколко пъти. До прозореца наистина стоеше някой. С руса коса.
Но когато погледна отново, прозорецът беше тъмен. Семейство Сен Жермен, които живееха там вече почти две години, бяха на почивка в Аутър Банкс. Естествено, че Али не беше там. Би трябвало да забравиш за нея, помисли си Спенсър.
Зън!
Звукът се разнесе от компютъра й. Спенсър обърна гръб на прозореца и размърда мишката, за да събуди екрана. Страницата бе получила нов имейл от някой, който се беше нарекъл БТХ087. Заглавието гласеше: Моля, прочетете.
Тя отвори писмото, зарадвана, че не е от ДоминикФили.
Новата история беше написана със заоблен розов шрифт, а всяко изречение започваше на нов ред, като в стихотворение. Незнайно защо авторът беше удебелил първите букви във всяко изречение. Все още притеснена, Спенсър започна да чете.