Телефонът на Хана, който лежеше в скута й, изпиука. Тя погледна към екрана.
Али току-що ме нападна в училище — пишеше Емили. — Ела веднага!
Хана подкара колата си и умът й веднага превключи на друга скорост. Определено не можеше точно сега да се тревожи за Дениъл. Единственото, за което мислеше, бе как да стигне до Емили колкото се може по-бързо.
Когато Хана влезе в паркинга на „Роузууд Дей“ и спря колата си до волвото на Емили, небето имаше грозно сив цвят и периодично се разнасяше нисък тътен. В далечината видя Емили, която седеше на една от люлките на детската площадка. Беше навела глава, косата й бе мокра и лъщеше и като че ли беше по бански. Хана отново потръпна нервно.
Междувременно на паркинга се появиха и колите на Спенсър и Ариа, и момичетата вкупом забързаха към площадката. Емили не ги погледна, забила поглед в земята. Краката й бяха боси и кални. Кожата й леко синееше. В ръцете си държеше сгънат на топка суичър, който незнайно защо не беше облякла.
— Какво се случи? — извика Хана, отпусна се на колене до приятелката си и я хвана за ръката. Кожата на Емили беше съвсем студена и настръхнала. Тя миришеше силно на хлор.
— Добре ли си? — Спенсър седна на съседната люлка.
— Наистина ли беше тя? — Ариа прегърна Емили през раменете.
Емили показа лилавеещата синина на шията си.
— Със сигурност беше тя. — В гласа й се долавяше ридание. — Опита се да ме убие.
Тя разказа на момичетата какво се беше случило. С всяко следващо изречение сърцето на Хана биеше все по-бързо. Когато Емили стигна до онази част, в която Али я бе натиснала под водата, тя вече едва дишаше.
— Не трябваше да плувам сама — простена Емили, когато завърши разказа си. — Това бе идеалното място, където Али можеше да ме открие.
— И после тя просто те пусна? — повтори Спенсър.
— Точно така. — Емили сви рамене. — Внезапно се отдръпна и побягна.
— И изчезна? — попита Ариа.
Емили кимна нещастно.
— Не знам как е възможно, но нея просто я нямаше.
— Как… изглеждаше тя? — попита задъхано Хана.
Едва сега Емили вдигна главата си. Очите й бяха зачервени, а устните трепереха.
— Приличаше на труп. — Тя се намръщи и погледна към суичъра, който държеше в ръцете си. — Успях да отмъкна това нещо, преди тя да избяга.
Хана затвори очи. Може би момичето, което бе видяла на снимачната площадка, не беше плод на въображението й — и може би самата Али бе написала онова съобщение с тебешир на паважа. Къде ли още бе успяла да отиде през последните две седмици? Може би никога не бе напускала Роузууд. Може би през цялото време ги беше следила.
Дъждът се усили. Ариа крачеше около люлките и ботите й шльопаха в калта.
— Добре. Добре. Всяко нещо по реда си. Емили, трябва ли да те откараме в спешното?
Емили поклати глава.
— Не.
— Сигурна ли си? — Спенсър изглеждаше изненадана. — Али едва не те е удавила. Синините по шията ти са големи като сливи. И ужасно трепериш. Може би си в шок.
— Добре съм — настоя Емили, скръствайки ръце на гърдите си.
Но зъбите й затракаха.
— Да я отведем в колата ми — нареди им Хана.
Тя я повдигна под мишниците. Останалите се втурнаха да помагат; тръгнаха бързо под дъжда и настаниха Емили на предната седалка в приуса. Хана запали двигателя и пусна парното. Ариа намери одеяло на задната седалка и зави с него краката на Емили. Спенсър съблече сакото си и го уви около раменете й.
След малко устните на Емили вече не бяха толкова сини.
— Казах ви, че съм добре — настоя тя.
— И все пак, това е нещо сериозно. Не ми се иска да занимавам други хора, но няма да успеем да се справим сами. — Спенсър бръкна в чантата си с каменно изражение на лицето и извади оттам телефона си. Сбърчила вежди, тя прегледа контактите си. От говорителя се разнесе тихо звънене.
— На кого се обаждаш? — попита настоятелно Хана.
Спенсър вдигна предупредително показалеца си. На лицето й застина съсредоточено изражение, когато някой се обади от другата страна.
— Агент Фуджи? — каза тя в телефона. — Обажда се Спенсър Хейстингс.
— Спенсър! — прошепна Емили, опитвайки се да измъкне телефона от ръката й.
Спенсър се извърна, настрани и направи физиономия. Трябва да го направим, произнесе само с устни тя.