— Мама обожава аутлетите в Ашлънд — каза тихо Емили. — Според вас какво е търсила там Али?
— Едва ли е пазарувала из аутлетите — сериозно отвърна Хана. После очите й грейнаха. — Смятате ли, че може би се крие там?
— В това има смисъл — отвърна бавно Спенсър. — Никой няма да я търси чак в Ашлънд. Но все пак градът не е чак толкова далеч, че да не може да прескача дотук.
— Освен това дотам ходят междуградските автобуси, в случай, че няма кола — рече Ариа.
— Но къде спи? — попита Емили. — В някоя плевня? — Тя направи физиономия.
Ариа сви рамене.
— Не забравяйте, че двамата с Ник бяха отседнали в онази порутена колиба до офиса на Ханиния татко. Плевнята сигурно би й изглеждала като „Четирите сезона“.
Момичетата се спогледаха. Хана беше сигурна, че всички мислят едно и също.
— ДНК тестовете ще отнемат известно време — рече предпазливо Ариа.
— Но щом Али е посетила веднъж „Търки Хил“, тя може да отиде отново там — додаде Емили.
Хана кимна въодушевено. Спенсър въздъхна.
— Очевидно ще се наложи да попътуваме — каза примирено тя.
Момичетата се хванаха за ръце, защото знаеха какво следва.
10.
Преследване в минимаркета
Момичетата отидоха с едната от колите до Филаделфия, за да оставят суичъра, но Спенсър настоя да пътува до Ашлънд със собствения си автомобил — отчасти защото шофирането на Хана й причиняваше гадене, и отчасти защото се чувстваше комфортно само тогава, когато сама седеше зад волана. Когато отби на паркинга пред минимаркета, вече се беше почти стъмнило и настроението й бе също толкова навъсено и мрачно, като ниско надвисналите облаци.
Пътуването до офиса на ФБР във Филаделфия изобщо не беше обнадеждаващо. Агент Фуджи дори не беше там, а бе оставила инструкции на помощника си да предаде суичъра на един тип с бандитска външност на име Фред, който работеше в отдел „Улики“. Фред дори не ги погледна, когато взе суичъра от тях, прибра го в една найлонова торбичка за доказателства и го хвърли в контейнера.
— Моля ви, по-внимателно! — извика Хана. Фред я беше погледнал с подигравателна усмивка.
Спенсър паркира на едно от местата. Прозорците на минимаркета бяха облепени с рекламни плакати на сладолед и студен чай, цигари „Марлборо“ и двулитрови бутилки „Маунгън Дю“. Виждаше се и един плакат, на който с големи червени букви беше написано: „Сплотен Роузууд: събиране на средства за непривилегированите и проблемни младежи“. Пишеше, че сбирката ще се проведе в Роузуудския „Кънтри клуб“ и че билетите за вход струват по 100 долара. Спенсър се съмняваше, че хората в този район ще си похарчат парите за това.
Телефонът й изпиука. Страницата й бе получила две нови съобщения. Едното беше от ДоминикФили.
„Просто не можеш да търпиш да не си в центъра на вниманието, нали? Затова си направила тази страница. Не защото ти пука“.
Думите му я жегнаха. Очевидно Доминик не беше прочел статията в блога, озаглавена „Моята история“. Спенсър беше разказала за Али колкото се може по-ясно и трезво, наблягайки на емоционалните аспекти на това какво е да се чувстваш преследван денонощно от толкова яростен и непоколебим човек, който дори бе изгорил няколко постройки в опитите си да убие Спенсър. Или може би Доминик я беше прочел, но въпреки това смяташе Спенсър за измамница?
Другото съобщение беше от Грег Меснър, същото момче, което й беше писало преди няколко дни. Как може да си толкова смела? — беше написал той. — Бих убил за една десета от куража ти.
Тя се усмихна. Грег сякаш беше прочел ужасния имейл на Доминик и беше открил идеалните думи, които да я накарат да се почувства по-добре. Благодаря ти — написа в отговор тя. — Понякога се съмнявам в себе си. Хубаво е да знам, че някой ме подкрепя.
Тя прибра телефона си и тогава забеляза приуса на Хана в другия край на паркинга. В колата седяха приятелките й и гледаха минимаркета.
Спенсър мина покрай бензиновите колонки и почука на прозореца на Хана. Тя отключи вратите и приятелката й се настани на задната седалка.