— Какво става? — попита тя. — Влизахте ли вече?
Хана поклати глава.
— Решихме известно време просто да почакаме. Току-виж Али се появила.
Спенсър загриза нокътя на палеца си.
— И си паркирала приуса тук? Али е много по-умна, мацки. Сигурно ни е забелязала още преди една миля.
Хана се намръщи.
— Какво имаш предвид?
Спенсър знаеше, че няма начин да успее да забрави за Али, не и след като бе нападнала Емили. Но не беше сигурна, че планът ще проработи. На теория идеята да проследят Али беше добра, но какво щеше да стане, ако тя бе подхвърлила нарочно квитанцията в джоба на суичъра? Може би го бе оставила нарочно в ръцете на Емили, за да ги подмами тук. Тя нервно погледна към бензиновите колонки. Ами ако Али внезапно се появеше със запалена цигара и вдигнеше цялото място във въздуха?
— Али подготвя внимателно всичко — каза тя на глас. — Досега вече ще е разбрала, че сме намерили квитанцията. Сигурно изобщо няма да се появи повече тук.
Ариа сбърчи вежди.
— Ами така и така сме тук, може да направим нещо.
Спенсър погледна отново към минимаркета. Група момчета с велосипеди БМХ стояха до вратата и пушеха цигара, подавайки си я един на друг. Вътре касиерката се беше облегнала на щанда, подпряла брадичка на дланите си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заспи.
— Предполагам, че можем да поразпитаме — предложи Спенсър, излезе от колата и тръгна през паркинга. — Може би някой ще знае нещо.
Тя подмина момчетата с колелата, бутна вратата на минимаркета и беше посрещната от гръмко звучаща песен на Фейт Хил. Въздухът миришеше на изгоряло кафе и приготвени на микровълнова печка буритос, а на пода беше поставен жълт триъгълен предупредителен знак, който подсказваше, че подът е бил мит скоро. Един възрастен мъж стоеше пред щанда с пастърма. И, естествено, Али не се виждаше никъде.
Но тя беше идвала тук — преди няколко дни. Спенсър се опита да си я представи. Дали Али се беше разходила покрай рафтовете, опитвайки се да реши какво да си купи? Или беше влязла и излязла бързо, страхувайки се, че някой ще я разпознае? Някой, който и да е? А може би никой не я беше разпознал, а просто случайно се беше бутнал в нея, беше й върнал ресто или просто й беше задържал входната врата на излизане?
Емили отиде до щанда и Спенсър я последва. Сънливата жена, която бе видяла от колата, сега подреждаше витринката с дъвки „Трайдънт“.
— Хм, извинете — рече учтиво Емили. Жената я погледна за миг, след което се върна към подредбата на дъвките. — Чудя се дали сте виждали едно русо момиче тук. Колкото мен на ръст. Малко… опърпано на вид. Липсват му няколко зъба. Може да се е държала доста необщително.
Жената, на чиято табелка пишеше името Марси, и която имаше мазна коса и гладко, безжизнено лице, разпери ръце.
— Кога е било това?
— Преди три дни — каза Емили. — Около три следобед.
Марси бързо поклати глава.
— Не.
Сърцето на Спенсър се сви.
— Възможно е някой от другите работници да я е видял. — Тя се опита да овладее резкия си глас. — Някой, на когото да се обадите?
Марси присви очи.
— Защо се интересуваш?
— Това момиче е наша много добра приятелка — намеси се бързо Емили. — Но тя, ммм, избяга от къщи. Много искаме да я намерим.
Марси ги изгледа продължително и сурово; устните й потрепнаха. Спенсър се зачуди дали ги е разпознала и се опитва да си спомни откъде. Макар всички обвинения срещу тях да бяха свалени, те все още бяха известни… и снимките им бяха навсякъде. Може би това изобщо не беше добра идея. Марси можеше да се обади в полицията и Фуджи щеше да им се мръщи, заради създадените проблеми.
Касиерката сви рамене.
— Много хора минават оттук. Едно русо момиче, което си купува вода, по нищо не се различава от следващото.
— Ами охранителните камери? — попита отчаяно Ариа. — Можете ли да ни покажете записите?
Марси ги изгледа така, сякаш бяха ненормални.
— Скъпа, защо мислиш, че ще ти ги покажа? Мисля, че управата ги използва, за да следи персонала. — Тя се обърна към касовия апарат. — Щом толкова се притеснявате, вървете в полицията. Момичета на вашата възраст не трябва сами да търсят бегълки.
Погледът й се плъзна над главите им и тя се усмихна. Господин Пастърма се беше наредил на опашката, награбил няколко дълги щафети „Слим Джим“. Не им оставаше нищо друго, освен да се отместят и да го оставят да ги плати.