Спомни си за ключодържателя с емблемата на „Акура“, който бяха намерили в разбитата рекламна къща на пастрока й. Бяха намерили колата, нали? Или Ник имаше повече от една?
В този момент нещо се белна на предната седалка. Беше глава с руса коса.
Сърцето на Спенсър заби ускорено. Тя се промъкна до автомобила, знаейки, че просто трябва да види кой седи вътре. С всяка крачка напрежението в гърдите й нарастваше и нервите й се изопваха. Най-накрая стигна до колата. Събра сили и направи още една крачка напред, за да надникне през предното стъкло.
В този миг се включи алармата и тя отскочи назад. Звукът беше оглушителен, не спираше да вие и да бръмчи. Спенсър се отдалечи на безопасно разстояние, но се вгледа внимателно в стъклото. Само че там вече нямаше никаква блондинка. Колата беше празна. Тя потърка лицето си с ръце. В това нямаше никакъв смисъл. Със сигурност бе видяла русокоса глава… нали?
Имаше чувството, че това е някакъв знак. Отиде бързо до колата си и запали двигателя. Напусна паркинга на „Търки Хил“ още преди алармата да замлъкне.
И преди този, който я наблюдаваше, да направи нещо ужасно.
11.
Първата изложба на Ариа
На следващата сутрин Ариа стоеше в тясната задна стаичка на галерията и гледаше как Ила внимателно опакова портрета на Али. Ариа умираше от нетърпение да се отърве от него.
Ила се спря.
— Според теб така е щяла да изглежда, ако беше останала жива, нали?
Ариа повъртя в ръцете си парче опаковъчна лента. Ила беше в болничната стая, когато те за пръв път заявиха пред Фуджи, че Али е участвала в нападението на Ник, и също бе чула опровержението на агента. За семейството й бе по-лесно да вярва, че Ариа си бе въобразила Али, отколкото да смята, че едно лудо момиче се скита на свобода.
Погледът на Ариа се плъзна към мрачните очи на нарисуваната Али. Сама не знаеше как бе успяла да предаде толкова точно вбесеното, налудничаво и загадъчно изражение на Али — сякаш някакъв демон бе направлявал четката й. Защо беше направила такова впечатление на този интелектуалец-колекционер от Ню Йорк? Предишната вечер Ариа беше проверила Джон Карутърс в Гугъл; имаше безброй негови снимки на различни благотворителни събирания в музея „Метрополитън“, „Уитни“ и Музея на модерното изкуство. Профилът му в „Ню Йорк Таймс“ разкриваше, че той живее заедно със семейството си в пентхаус-апартамент на пресечката на Пето авеню и Седемдесет и седма улица, с прекрасна гледка към Сентръл Парк. В стаята си за игра двете му малки дъщери, Бевърли и Бека, имаха детско пиано от филма „Големият“ в реални размери и автентичен пейзаж от Кийт Херинг. Хубаво щеше да е да закачи портрета на Али някъде, където момичетата да не могат да го виждат.
Ами самата Али? Тя сигурно беше разбрала, че картина на нейното лице е била продадена; за покупката беше споменато дори в блога „Изкуството сега“. Това леко притесняваше Ариа. Дали Али се беше ядосала, че Ариа печели доста добри пари от нейния образ? Дали не трябваше да се откаже от продажбата?
Стига се притеснява, помисли си тя, докато помагаше на Ила да опакова картината. Не трябваше да позволява на Али да съсипва живота й.
Ила подсвирна на куриера, който чакаше в голямата зала на галерията, да вземе картината и да я отнесе в буса си.
— И така — каза тя, обръщайки се към Ариа, след като той си тръгна, — какво ще правиш с всичките тези пари?
Ариа си пое дълбоко дъх. Когато тази сутрин беше дошла на работа, майка й беше обявила, че парите са били преведени по сметката на галерията; след няколко дни щяха да са в нейната банкова сметка, след като от тях бъде приспадната малката такса на галерията.
— Ще ти дам пари да си купиш нова кола, за да не се налага да караме това субару повече — отвърна тя и се изкиска.
Ила се намръщи.
— Аз мога да се грижа за себе си, скъпа. Според мен трябва да ги запазиш за университета.
Така сигурно бе най-правилно. Но единствените университети, които я интересуваха, бяха художествените — а дали беше нужно да ги посещава, след като вече продаваше картини?
— Или мога да ги вложа в апартамент в Ню Йорк — предложи тя, поглеждайки майка си с онази умолителна, сладка усмивка, която винаги вършеше работа.
Ила изглеждаше скептично настроена. Тя вдигна показалец, сигурно с намерението да й каже колко е важен университетът и ако се бави твърде много след завършване на училище, може никога да не я приемат. Но в този миг на прага на галерията се появи един висок, млад мъж с леко омачкана карирана риза и маслиненозелени тесни панталони. Той носеше кожена чанта на рамо, а на главата си беше вдигнал чифт очила „Рей Бан“ и дишаше тежко, сякаш беше тичал.