— Ъм, здравейте? — каза той с плътен, нито твърде висок, нито твърде нисък глас. — Вие ли сте Ариа Монтгомъри?
— Да… — отвърна предпазливо Ариа.
Мъжът протегна ръка.
— Аз съм, ъм, Харисън Милър от „Огън и тръба“. Това е арт блог, който…
— Знам го! — прекъсна го Ариа с ококорени очи. Тя посещаваше често „Огън и тръба“, сайт за инди арт, базиран във Филаделфия, и беше впечатлена от острото око и интуиция на блогъра — той като че ли знаеше какво ще стане месеци преди то да се превърне в мейнстрийм. Не знаеше обаче, че блогърът е толкова млад.
Харисън се усмихна.
— Ами, добре. Както и да е, бих искал да напиша материал за вас и вашата работа. Можете ли да ми отделите малко време?
Ариа с усилие се сдържа да не ахне. Ила протегна ръка.
— Аз съм майка й, Ила Монтгомъри — и съм помощник-директор на тази галерия. — Тя се представи с новата си длъжност, в която собственикът Джим я бе повишил предишния ден. — Аз й съдействах в продажбата на картината.
— Радвам се да се запознаем. — Харисън изглеждаше смутен. — Значи… мога ли да поговоря с Ариа насаме? Но ако се получи, ще се опитам да спомена в материала и за галерията.
— Малкото ми момиче порасна! — изгука Ила, преструвайки се, че избърсва сълза от окото си. След това тръгна с валсова стъпка към изхода. — Разбира се, че можете да говорите с Ариа. Колкото време пожелаете.
След това затвори вратата зад гърба си толкова бързо, че календарът с репродукции на Моне, който висеше на нея, се надигна във въздуха, преди да се отпусне на мястото си. Ариа се обърна към Харисън. Той й се усмихна, след което седна до малката масичка в ъгъла и започна да рови в кожената си чанта.
— Вчера прочетох в „Изкуството сега“ за продажбата на картината ви. Това е голям удар.
— Не, това е голям удар. — Ариа не можеше да сдържи възхищението в гласа си. — Изключително съм поласкана, че сте се сетили за мен.
— Шегувате ли се? — Лицето на Харисън грейна. — Да продадете картина на Джон Карутърс на осемнайсет години? Това е нещо нечувано. — Той почука с химикала си по тетрадката. — Изучавам история на изкуството в Пен и рисувам малко. Това, че голям купувач като Карутърс се е заинтересувал от вас е нещо изключително.
Ариа наведе глава.
— Надявам се, че не я е купил заради това, че се появих в новините и заради останалото.
Харисън махна с ръка.
— Карутърс купува заради таланта, не заради известността. — Той замълча, изучавайки напрегнато лицето й. — Понякога обаче купува картина, ако художникът е красив. Лично ли ви посети?
Ариа се изчерви; думата „красив“ заседна в главата й.
— Не, някакъв негов човек — а той е говорил по телефона. Дори не съм присъствала.
— Интересно. — Сините очи на Харисън проблеснаха. Погледът му срещна нейния и в стомаха й запърхаха пеперуди. Честно казано, той беше сладък. Много сладък.
След това той отново погледна към тетрадката си.
— Така. Искам да знам всичко за вас. Не историята с Алисън, а вашата. Какво харесвате, кои са влиянията ви, къде сте пътувала, какви са плановете ви, имате ли приятел… — Бузите му се изчервиха.
Ариа се изкиска. Беше сигурна, че той флиртува с нея. За части от секундата лицето на Ноъл проблесна в съзнанието й, но след това тя си спомни за изражението му пред галерията. Точно сега имам нужда от малко свободно пространство.
— Нямам приятел — рече тихо тя. — Вече не.
— Аха — кимна Харисън, записвайки нещо в тетрадката. — Много добре.
След това Ариа му разказа за творческия си процес, за артистичното наследство на родителите си и за пътуванията до Исландия — макар че пропусна последното пътуване, когато се замеси с Олаф/Ник. С Харисън се говореше леко. Тя харесваше начина, по който я гледаше, докато тя говори, сякаш бе най-важният човек, с когото бе разговарял някога. Той се смееше на шегите й и винаги задаваше правилните въпроси. Освен това й хареса колко секси и артистично изглеждаше, докато снимаше творбите й със своя SLR фотоапарат, като поглеждаше всеки път в екрана, за да се убеди, че се е получило както трябва.