— А какви са бъдещите ви планове? — попита той, прибирайки фотоапарата.
Ариа си пое дълбоко дъх.
— Ами… — Внезапно я завладя усещането, че следващите й думи щяха да са окончателни и категорични. Дали да се премести в Ню Йорк и да си опита късмета като художничка? Ами ако всичко завършеше с ужасен провал?
Телефонът й иззвъня. Стомахът й се сви; зачуди се дали се обажда Фуджи — все още не знаеха какви са резултатите от проверката за ДНК. Но номерът имаше код 212. Ню Йорк.
— Имате ли нещо против да се обадя? — попита тя Харисън. Той кимна и тя се обади с колеблив глас.
— Ариа Монтгомъри? — разнесе се груб женски глас. — На телефона е Инес Франкел. Аз притежавам галерията „Франкел-Францер“ в Челси. Току-що научих от „Изкуството сега“ за продажбата на картината ви. Вие сте гореща новина, момиче — но сигурно вече го знаете. Имате ли други творби, които можете да покажете?
— Ами… — Мислите бързо се завъртяха в главата на Ариа. — Да, имам и други завършени работи.
— Сигурна съм, че са страхотни. Чуйте, изпратете ми няколко снимки, става ли? Ако ги харесаме — а аз съм сигурна, че ще стане така — искам да ви предложа тридневна изложба, започвайки от следващия вторник — можем да поразместим някои неща, за да ви освободим място. Ще си заслужава, скъпа. Много реклама. Десетки репортери. Голямо парти за откриването. Всичко ще се продаде — в моята галерия винаги става така.
— Моля? — изрече Ариа с изтънял глас. Изложба? В Ню Йорк?
Телефонът й изпиука, че я търсят по друга линия. Ариа отново погледна към екрана; този път номерът беше с код 718: Бруклин.
— Казвам се Виктор Грийг, от галерията „Пространство/Мислене“ в Уилямсбърг — видях историята ви в „Изкуството сега“ — разнесе се забързан мъжки глас с чуждестранен акцент. Той също я попита дали има други творби за продажба. След това каза: — Искаме да ви организираме изложба, още сега. Кой е агентът ви?
— Аз… аз нямам агент — заекна Ариа. — Мога ли да ви се обадя по-късно?
Тя прекъсна разговорите и с двете галерии. Харисън я изгледа с любопитство и Ариа му се ухили.
— Две галерии в Ню Йорк искат да ми направят изложба! — обяви весело тя. Все още не можеше да повярва.
Харисън я погледна многозначително.
— Това е голямото начало! — Той се наведе напред, сякаш искаше да я прегърне, но после като че ли размисли и се дръпна назад. — И кога искат да изложат картините?
— Следващата седмица. От вторник. — Едва сега го осъзна наистина. Погледна към останалите си картини, подредени в ъгъла. Дали имаше достатъчно? Не можеше да продаде портретите на Ноъл — щеше да е твърде необичайно. След това погледът й се спря върху изцяло черното платно, под което се криеше усмивката на Али от шести клас. И тази не можеше да използва. Със сигурност трябваше да нарисува още нещо през следващите няколко дни.
Харисън се усмихна.
— Ще ви оставя да си довършите работата — мисля, че вече имам всичко нужно за публикацията си. Но хей, не ми се иска да пропускам изложението на художници, които представям в блога — дали ще е възможно да получа покана?
— Разбира се! — извика Ариа, чудейки се дали да не го покани да я придружи. Все пак току-що се беше запознала с него.
Харисън изглеждаше доволен. Той се изправи, порови в джоба си и й подаде тясна бяла визитка. Отгоре се мъдреше логото на „Огън и тръба“, а под него, със сиво мастило, бе изписано името му. Когато взимаше визитката, пръстите й докоснаха неговите. Ариа пристъпи към него, надявайки се в края на краищата да получи прегръдката си, но Харисън се занимаваше с чантата си. Когато отново я, погледна, тя се притесни и просто му протегна ръка.
— Беше ми приятно да се запознаем.
— Абсолютно! — Харисън стигна ръката й и пръстите му задържаха нейните повече от нормалното. Ариа с удоволствие установи, че в стомаха й пърхат малки пеперудки. — До скоро — додаде той.
След като Харисън си тръгна, Ариа извади телефона си, нетърпелива да се обади в галериите. С кого трябваше да започне? Кой щеше да й направи по-добра изложба? Чувстваше се като принцеса, която трябва да избира между много ухажори. Направо не можеше да повярва, че само допреди няколко минути, по време на интервюто, тя се колебаеше как да отговори на въпроса за бъдещето си. Сега й го поднасяха на сребърен поднос и всеки детайл си идваше на мястото. Това е голямото начало, беше казал въодушевено Харисън.