И тя внезапно почувства, че това наистина е така.
12.
Няма нищо по-секси от среща под наблюдението на надзирателка
Поправителния център „Ълстър“ се извисяваше над гората от тъмнозелени дървета, сив и невъзмутим на фона на облачното небе. Вторник следобед Емили мина с колата си през електронните врати и се насочи към табелата „ПАРКИНГ ЗА ГОСТИ“. Виждаше се само един пикап „Тойота“, паркиран на най-крайното място. Силен порив на вятъра подгони една кутийка от кока-кола по паважа. Макар че беше лято, дървета в двора на затвора бяха оголени.
Емили угаси двигателя и остана известно време на мястото си. Главата й пулсираше от всичкото кафе, което бе изпила по време на продължителното пътуване до затвора в покрайнините на Ню Йорк. Сърцето й също биеше ускорено, но тя се съмняваше, че причината за това е кафето. След малко щеше да влезе в сградата. И да види Джордан.
Дълбоко вдишване.
Емили излезе от колата и погледна през рамо към ниските дървета. През цялото пътуване имаше усещането, че някой я следи, но всеки път, когато поглеждаше към огледалото за обратно виждане, тя виждаше различни автомобили — или не виждаше нищо. Но Али можеше да е навсякъде. Защо беше избягала, без да убие Емили? Защо Фуджи не им се беше обадила, за да им каже резултатите от ДНК анализа? Всъщност колко време отнемаше тази процедура?
Освен това Емили се сети и за публикацията в един от най-популярните сайтове на Котетата на Али, която беше прочела тази сутрин. Потребителят, който носеше безполовия псевдоним НиеЩеПомнимВинаги, беше написал: Всеки враг на Алисън е и мой враг. Тя беше ЖЕРТВА. Ако я мразите, аз ще мразя вас. Мисля, че знаете за кого говоря.
Публикацията разтревожи Емили. Ами ако Котетата на Али бяха нещо повече от откачалки, които боготворят една психопатка? Ами ако наистина представляваха заплаха за хората, които не харесваха Али — като Емили и другите момичета? Тя го препрати на приятелките си… и, след известен размисъл, на Фуджи. Която, разбира се, не отговори.
Емили прекоси паркинга и отвори тежката метална врата с надпис „ВХОД“. Резето щракна звучно зад гърба й и тя бе посрещната от тъжна кънтри песен, която се носеше от мъничко радио. Иззад прозорчето, изрязано във врата, я погледна жена с тъмносиня униформа.
— Документ за самоличност — каза тя на Емили с отегчен глас.
Емили й подаде шофьорската си книжка през малкия отвор. Жената я прегледа с уморените си очи.
— Дошли сте на посещение при Джордан Ричардс? — попита жената. Емили кимна, твърде уплашена, за да отговори на глас.
Жената й даде пропуск с нейното име. Разнесе се силен жужащ звук и служителката пусна Емили в друг коридор, където охранителката, която приличаше на поостаряла версия на актрисата Тина Фей, я обискира. Предишната вечер Емили беше прочела малко материали за затвора; за разлика от мястото, където я бяха затворили за един ден, след като я обвиниха в убийството на Табита, поправителният център „Ълстър“ беше само за жени и в него работеха само жени. Единствената друга информация, която успя да открие, бе, че тук се предлагат образователни курсове за затворничките, което означаваше, че мястото не е чак толкова зле, нали?
Но пък въздухът миришеше на смесица от мухъл и амоняк. Над главата на Емили звучно жужаха флуоресцентни лампи и всичко, от затръшването на врати до тихите стъпки на Емили и яростния звук от дъвченето на дъвка на една от надзирателките, отекваше глухо. Мършавата Тина Фей махна с ръка на Емили да я последва и те преминаха през поредица от голи коридори с противнозелени бетонени стени. Когато минаха покрай една врата, Емили усети миризмата на нещо, което можеше да бъде определено единствено като развалено картофено пюре. Джордан й беше разказала, че семейството й било много богато и като дете прекарвала голяма част от времето си съвсем сама, като обикновено си поръчвала храна от петзвездния френски ресторант, който се намирал недалеч от дома й. Как успяваше да оцелее тук?
Надзирателката въведе няколкоцифрен код в устройството до вратата и след поредното шумно жужене резето се дръпна. Двете влязоха в голяма стая без прозорци, обзаведена с маси и столове. В ъгъла имаше чешма. В дъното се виждаше вратата към тоалетната.
Едно едро, червенокосо момиче с оранжев затворнически гащеризон седеше на една от масите заедно с момиче, облечено с дънково яке и вдигната качулка, придърпана напред. При появата на Емили и двете станаха веднага; момичето с качулката излезе през същата врата, през която беше влязла Емили, а надзирателката изведе червенокосата през една вътрешна врата, вероятно за да я отведе в килията й. Но преди да завие към коридора, червенокосата затворничка се обърна и се втренчи в Емили, оглеждайки я от главата до петите. Може би просто я разглеждаше… или я оценяваше. Емили не беше сигурна, че това й харесва.