— Седни. — Надзирателката посочи една от масите. Емили седна и жената отиде до друга вътрешна врата. След като я отвори, в стаята влезе позната фигура. Емили си пое дълбоко дъх. Да, Джордан носеше оранжев затворнически гащеризон и да, косата й изглеждаше леко мазна, а лицето поотслабнало, но тя си оставаше красивото момиче, което Емили помнеше.
Спомените се втурнаха в съзнанието й. Как двете плават с откраднатата лодка в пристанището на Сан Хуан. Как се притискат една към друга в каютата на круизния кораб, който плава към следващото пристанище. Колко хубаво беше да я целува. Колко силна беше болката, когато я видя да скача през борда.
Джордан срещна погледа й и се усмихна. Емили скочи на крака, неспособна да прикрие въодушевлението си. Не вярваше, че някога ще види Джордан отново. Не вярваше, че Джордан ще пожелае да я види. И ето я тук. Всичко й изглеждаше толкова… невероятно.
— Петнайсет минути — каза намусено мършавата Тина Фей. — Времето започва да тече сега.
Джордън се втурна към Емили.
— З-драсти — рече тя, заеквайки, и устните й потрепериха. Отблизо ухаеше на сапун. Бузите й все така бяха обсипани с лунички. На Емили толкова й се искаше да ги докосне. — Ти си… тук.
Емили се засмя сподавено, зарадвана, че чува гласа й.
— Тук съм — отвърна тя, галейки я по рамото. — Толкова се радвам да те видя.
Очите на Джордан се разшириха и тя погледна нервно към ръката на Емили.
— Не трябва да се докосваме — прошепна тя, отдръпвайки се леко назад.
Емили почувства буца в гърлото си, но когато седна, отпусна ръце в скута си. Джордан седна срещу нея, поставяйки ръцете си на масата. Емили трябваше да положи огромни усилия, за да не я сграбчи и никога повече да не я пуска.
— И така — успя да произнесе тя, щом откри гласа си. — Липсваше ми.
Джордан преглътна с усилие. По бузата й потече сълза.
— И ти ми липсваше.
— Толкова се радвам, че ми писа. — Емили се усмихна на Джордан толкова широко, че бузите я заболяха. — Аз… непрекъснато мисля за теб.
— И аз. — Джордан наведе смутено поглед.
Сърцето на Емили изпърха. Толкова се радвам, че не ме мразиш, искаше й се да каже.
— Ти… добре ли си? — вместо това попита тя и в мига, в който произнесе думите, й се прииска да се плесне през устата. Разбира се, че Джордан не беше добре. Тя беше в затвора.
Джордан сви рамене и сви сладко устни, точно както я помнеше Емили.
— И по-добре съм била. Не е чак толкова зле. — Тя леко се наведе напред. — Ами ти? Нямах представа какво си преживяла, Ем. Звучи ужасно. Сега си добре, нали? Всичко е наред?
Сега беше ред на Емили да погледне надолу.
— Не съвсем.
Джордан се ококори.
— Какво имаш предвид?
Емили потрепна. Нямаше намерение да навлиза в подробности за краткото време, с което разполагаха, но Джордан я гледаше тъжно. Емили нямаше друг избор, освен да й разкаже как Али я беше нападнала в басейна. Изпусна доста подробности — като например как Али настояваше да й каже, че я обича — но по зашеметения вид на Джордан разбра, че момичето е схванало същността.
Когато Емили завърши разказа си, Джордан беше зяпнала от изненада. Тя посочи с пръст синината на шията на Емили.
— Оттам ли си получила това?
Емили кимна нещастно. Родителите й също я бяха разпитвали за синините; тя не знаеше какво да им каже.
— Съобщи ли на полицията? — попита Джордан.
— Да, но те не ни повярваха. Все още смятат, че тя е мъртва. — Емили въздъхна и се загледа в тавана. Лампите светеха толкова силно, че очите я заболяха.
— И какво смяташ да правиш?
В устата на Емили се появи метален привкус. Достатъчно бе да си спомни за нападението и отново я връхлетяха чувства на раздразнение, страх и гняв. На това трябваше да се сложи край.
— Да я намеря — прошепна сериозно тя. — И да я убия.
Джордан пребледня и погледна към надзирателките. Двете жени като че ли не им обръщаха внимание, но внезапно Емили се сепна. Какви ги вършеше? Да говори за убийство в затвора!