Внезапно някой я потупа по рамото.
— Спенсър Хейстингс?
Едно високо, атлетично момче с разрошена коса се беше изправило пред стола си в първата редица. То носеше бледосиня риза, вратовръзка, официални панталони и лъснати обувки, а изпод ръкава му се подаваше татуировка на нещо, което приличаше на пикиращ сокол. Това бе един от най-красивите непознати, които Спенсър беше виждала някога.
— Аз съм Грег Меснър — каза той след миг. — Писах ти няколко пъти.
Спенсър примигна.
— Ти си Грег?
Той притисна ръка към гърдите си.
— Помниш ли ме?
Как би могла да го забрави? Това бе момчето, което бе повдигало духа й с думите си, че посланието на блога й е мощно и ободряващо. Но Спенсър нямаше представа, че е толкова красив.
— К-какво правиш тук? — заекна тя и прекара нервно ръка през косата си. Нали не беше разрошена? Дали не трябваше да облече друга рокля?
— Видях публикацията ти за обсъждането и се обадих, за да проверя дали не мога да участвам в публиката. — Грег леко наклони глава. — Исках да те подкрепя.
— Благодаря — избъбри тя, изумена, че той е толкова загрижен за нея.
Грег се усмихна и се наведе напред, готов да продължи разговора, но те бяха прекъснати от Саманта, която плесна няколко пъти с ръце.
— Добре, хора! Готови сме!
Грег отстъпи назад и даде знак на Спенсър, че трябва да се качи на сцената.
— Успех! — каза въодушевено той. — Ще се представиш страхотно.
Саманта поведе участниците към подредените пред завесата столове. Наоколо сновяха гримьори и слагаха пудра на лицата им. Спенсър се опита да се държи хладнокръвно, но от време на време поглеждаше към Грег, който седеше сред публиката. Всеки път той отвръщаше на погледа й. Сърцето й тупкаше бързо. Отблизо той дори миришеше хубаво, както мъжката част от салона за красота „Аведа“, който тя често посещаваше.
Не можеше да се каже, че си пада по него. Тя почти не го познаваше.
— Така. Разговорът ще бъде доста свободен — обясни Саманта, застанала пред участниците. — Някой от продуцентите ще зададе въпрос, след което някой от вас ще отговори. Публиката също може да участва. — Тя ги посочи, макар всички останали, с изключение на Грег, да имаха скучни лица. — Просто бъдете себе си и се гордейте с онова, което сте постигнали. Не забравяйте, че вие сте гласът на борбата срещу тормоза и ние подкрепяме усилията ви. На всички вас.
Спенсър отново срещна погледа на Грег и той й се усмихна окуражаващо. След това камерите заработиха. Един от продуцентите, слаб, прошарен мъж на име Джейми, накара всеки един от участниците да сподели историята си. Децата разказаха как те или някой техен близък са преминали през ужасни изпитания. Двете срамежливи момчета бяха тормозени — едното заради сексуалната си ориентация, а другото защото беше аутист. Атлетичното момиче, чието име беше Кейтлин, участваше в обсъждането, защото бе стартирало кампания, след като брат й, Тейлър, се самоубил, защото е бил жестоко тормозен от съученици. А Спенсър разказа накратко за историята си с Али, но говори най-вече за уебстраницата си и как е искала да помогне на други хора да споделят историите си.
После Джейми зададе въпроси за емоционалните жертви, които взема тормозът, откъде произлиза и как да бъде прекратен. Участниците в обсъждането се редуваха да отговарят и всеки път, когато идваше редът на Спенсър, тя чувстваше тежестта на думите си. Всяка класна стая щеше да гледа това в продължение на години. Тя оставяше своето наследство.
Когато Джейми зададе въпрос за това дали тормозът е във възход в епохата на дигиталните медии, участниците в обсъждането се спогледаха. Спенсър се прокашля.
— Социалните медии могат да представят болката в много по-голяма степен. Във Фейсбук всички стават свидетели на онова, което преживяваш, а не само хората, които са били в коридора, когато някой те е тормозил. Всички могат да харесат някой злобен коментар за теб. Това може да накара човек да се почувства така, сякаш е изправен срещу целия свят.
Спенсър подаде микрофона, улавяйки погледа на Грег. „Браво“, прочете тя по устните му. По гърба й полазиха приятни тръпки.