— Та този тип някой бивш ли беше? — попита Грег, докато купуваше метро карти за двамата.
Спенсър рязко вдигна глава. Щеше да е глупаво да се прави на неразбрала; стресът от постъпката на Доминик сигурно се беше изписал на лицето й.
— Името му е Доминик. Познавам го единствено от блога — незнайно защо ми има зъб. Някои хора просто са родени да мразят.
Грег тръгна към стълбите, които водеха към долната платформа.
— Опитай се да го забравиш. Тази вечер се представи страхотно. Очевидно се чувстваш много добре пред камера.
— Ами дала съм достатъчно интервюта и вече съм свикнала — отвърна Спенсър със срамежлива усмивка.
Двамата излязоха на платформата. На екрана имаше надпис, че местният влак, който чакаха, щеше да потегли от първи коловоз, а експресът щеше да пристигне на друг. В момента линиите бяха празни. Влаковете, които отиваха към жилищната част на града, се намираха от другата страна на платформата. Беше почти пусто, с изключение на няколко души, които носеха слушалки или разглеждаха телефоните си. Спенсър започна да се разхожда по платформата, разглеждайки плакатите по стените. Един от тях рекламираше новия драматичен сериал на HBO; някой беше почернил с флумастер зъбите на главната героиня и й беше нарисувал дяволски рога.
Внезапно тя се обърна към Грег, осъзнавайки нещо.
— А ти как разбра за това място във Вилидж? Мислех, че живееш в Делауеър.
Грег кимна.
— Нашите се разведоха, когато бях на седем години и татко се премести тук. От време на време го посещавах.
— Сигурно е било забавно.
Челюстите му помръднаха.
— Като малък много спортувах и обикновено адски се ядосвах, че ще изпусна тренировките. Дълго време не оценявах ползите на големия град. И мразех новата жена на татко. Синди.
Спенсър завъртя очи.
— Нашите също се разделиха. Но пастрокът ми става. Може би ми е по-лесно, защото съм по-голяма.
— Може би. — Грег се загледа в релсите. Спенсър се страхуваше да погледне към тях, за да не види някой плъх. — Всъщност Синди ме тормозеше.
— Мащехата ти? — избъбри Спенсър. — Как?
Грег повдигна рамо.
— Обиждаше ме и ме манипулираше. Но го криеше много добре — държеше се така, сякаш много ме обича, когато татко беше наоколо, и отричаше, когато му се оплаках, че се държи лошо с мен. Никой не ми вярваше.
— Това е ужасно — прошепна Спенсър. — А ти какво направи?
Грег пъхна ръце в джобовете си.
— Просто… известно време търпях. А после, когато имахме изслушване, казах на съдията, че повече не искам да посещавам татко. Но постъпих глупаво — не му казах какво правеше Синди. Мислех си, че това ще го съсипе — щяха да разследват не само нея, но и него. Но накрая той разбра — Синди се напила и му признала всичко, малко преди да го напусне. Той не спираше да ми се извинява, но вече беше малко късно. — Той пристъпи от крак на крак. — Винаги казвам, че съм гледал отстрани как тормозят другите деца, но това не е вярно. Срамувам се да разкажа моята история. Тя беше почти наполовина по-дребна от мен. И стара.
— Това няма значение — настоя Спенсър. — Емоционалният тормоз си е емоционален тормоз, независимо кой го причинява.
Грег кимна бавно. Когато погледна Спенсър, лицето му беше леко покрито с петна, сякаш всеки момент се канеше да заплаче.
— Така се сдобих с това. — Той й показа татуировката на ръката си. — Имах чувството, че ми дава… сила или нещо такова. Не знам. — Той преглътна тежко. — Всъщност не съм разказвал на никого за Синди — призна момчето.
— Е, радвам се, че каза на мен — рече тихо Спенсър, искрено трогната.
Грег кимна.
— И аз се радвам. — Той потърка с пръсти татуировката. — Ако някога успея да ти върна услугата, на разположение съм.
Пеперудите запърхаха отново стомаха й. Щеше да е хубаво да може да разговаря и с някой друг, освен с приятелките си. Знаеше, че той ще й повярва. За всичко. Тя се наведе напред и устните й докоснаха бузата му.
— Благодаря.
Грег сграбчи ръцете й. Вгледа се многозначително в очите й и Спенсър разбра, че двамата щяха да се целунат. Устните й се разтвориха. Приближи се към него. Имаше чувството, че двамата са се изправили сами срещу целия свят, наранени, но изпълнени с решителност.