Силен вятър я удари в гърба. Влакът, който пътуваше към жилищната част на града, излетя от тунела и Спенсър се отдръпна от Грег. Това беше нелепо. Как така ще целува някой напълно непознат? Нали се беше отказала от момчетата?
Вагоните потракваха шумно по релсите от другата страна на платформата. Влакът спря и вратите се отвориха със свистене. Платформата внезапно се напълни с хора. Спенсър се загледа безизразно в тълпата, за да избегне погледа на Грег. Внезапно до парапета във вагона се мярна руса коса. Спенсър се сепна.
Това беше Али.
Изглеждаше слаба и бледна, с мазна коса, точно както я беше описала Емили. Али погледна предизвикателно Спенсър и устните й се изкривиха в подигравателна усмивка. Толкова смела. Толкова нагла. Сякаш казваше: „Майната ти, Спенсър. Ще правя каквото си поискам“.
— Хей! — извика Спенсър и се затича към ръба на платформата. Но всъщност нямаше как да стигне до Али — пречеха й цяла поредица релси.
— Вижте! — Спенсър посочи гневно момичето, което стоеше във вагона. Неколцина от намиращите се на платформата хора погледнаха натам. — Това е Алисън! — изпищя тя, но думите й внезапно бяха заглушени от влака, който влетя в станцията. Спенсър и Грег чакаха точно него, за да отидат до центъра.
— Спенсър? — каза Грег, докосвайки ръката й. Или поне Спенсър си помисли, че го е казал — шумът й пречеше да чуе думите му.
Тя се обърна и посочи отворените врати на вагона от другата страна на платформата. Алисън! — произнесе момичето само с устни, с надеждата, че той ще разбере. — Тя е в онзи влак!
Грег смръщи вежди. Той поклати глава, после посочи ухото си. Спенсър размаха яростно ръце и Грег погледна към Али, но вагонът й вече се пълнеше с народ. Фигурата й се изгуби от поглед.
— Алисън! — не спираше да повтаря Спенсър. Няколко души също се обърнаха натам, но повечето гледаха Спенсър така, сякаш е луда. След това Али отново се появи; все още се намираше във вагона на метрото. Тя погледна през прозореца с грейнали, коварни очи. Разнесе се сигнал.
— Моля, отстъпете назад. Вратите се затварят — прогърмя записът.
Вратите на вагона се затвориха ужасяващо бавно, запечатвайки Али вътре. Тя се ухили на Спенсър през стъклото. Докато влакът се отдалечаваше, тя вдигна ръка и помаха с пръсти. До скоро, произнесоха устните й.
И след това изчезна.
16.
Изгубеният рай
За пръв път от толкова време Емили се събуди в леглото си в Роузууд с широка усмивка на лицето.
Първата й и единствена мисъл беше Джордан.
Възможността да излезе на свобода и Емили да бъде с нея — наистина, без да се крият — засенчваше страха от Али. Караше я да забрави дори за разочароващото обаждане от предишната вечер, когато Фуджи им съобщи, че косата върху суичъра принадлежи на Спенсър. Беше по-важна дори от есемеса на Спенсър, в който тя съобщаваше, че е видяла Али в метрото в Ню Йорк. Единственото, за което Емили можеше да мисли, бе красивата и неустоима Джордан.
Тананикайки си, тя прекоси стаята и застана пред огледалото. Джордан, Джордан, Джордан. Определено трябваше да си уреди още едно посещение в затвора. И със сигурност да пише на Джордан. Може би да й купи подарък. Но какъв? Емили се зачуди какво може да се подари на една затворничка. Книга, може би? Някакво безопасно бижу?
Тя се спусна по стълбите и отиде в кухнята, където родителите й гледаха телевизия.
— Има яйца за закуска — каза господин Фийлдс, сочейки печката.
— И кафе — додаде госпожа Фийлдс.
— Благодаря — почти пропя Емили. — Но не съм гладна. — Не беше в настроение за ядене. И определено нямаше нужда от нищо изкуствено, като кафе, което да я накара да се чувства по-будна и по-жива.
Тя се отпусна на стола, усмихвайки се леко при вида на салфетиерата във форма на пиле, поставена в средата на масата. Беше ли разказвала на Джордан за страстта на майка си по пиленцата? Сигурно щеше да го намери за много смешно. Емили искаше да разкаже толкова много неща на Джордан, дребни неща, които само Джордан би искала да узнае. И може би твърде скоро Емили щеше да разполага с цялото време на света. Тя въздъхна с копнеж, наслаждавайки се на мисълта колко хубаво щеше да е всичко.
Госпожа Фийлдс й сипа кафе.
— Трябва ли да ти купим нова рокля за благотворителното събиране? — попита тя Емили.