Съзнанието й застина. Семейство Максуел имаха къща в Ашлънд. Същият град, в който бяха отишли преди няколко дни. Тя отново се сети за изпускането на продавачката Марси, че всяко русо момиче си купува минерална вода. Може би тя наистина знаеше нещо. Може би Али беше редовна клиентка.
Емили натисна връзката, с надеждата, че ще види адреса, но повече подробности не бяха дадени. Как можеше да открие мястото, където се намираше къщата?
Тя набра поред номерата на Спенсър, Ариа и Хана, но никоя от тях не вдигна. Емили пусна телефона в скута си, изпълнена с тревога. Трябваше да поговори с някого за това. Нещо трябваше да се направи — още сега. Откритието й се струваше като жизненоважна улика. Но мислите й бяха твърде разхвърляни, за да вземе правилното решение.
Джордан. Може би тя щеше да й даде някакъв съвет. Може би щеше да помогне на Емили да открие някакъв начин, чрез който да намерят Али, без някой да пострада.
Номерът на поправителния център „Ълстър“ все още беше в листата с обаждания на телефона й. Но дали позволяваха на затворниците да приемат обаждания? Това не беше летен лагер, където родители и приятели можеха да се обаждат на телефона в офиса и лагерниците да отговарят на обажданията; затворниците сигурно можеха да разговарят само с адвокатите си.
Щеше ли да помогне адвокатът на Джордан? Емили си спомняше името му — Чарли Клоуз — и след като напусна затвора, бе потърсила информация за него по интернет. Той бе известен и уважаван, точно както беше намекнала Джордан. Може би трябваше да се обади на Чарли и да го помоли да се обади в затвора. А след това щеше да прехвърли разговора на нея.
Тя намери уебстраницата на фирмата на Чарли и набра номера му. Докато телефонът звънеше, пръстите й нервно барабаняха по гърба на телефона.
Най-накрая се разнесе мъжки глас.
— Чарли Клоуз.
— Господин Клоуз? — попита Емили с писклив глас. — Хм, казвам се Емили Фийлдс. Приятелка съм на Джордан Ричардс.
— Емили Фийлдс. — Чарли Клоуз произнесе името й с провлачване. — Да. Джордан ми разказа за вас. Вие сте момчето, което преживя всички ония ужаси в Роузууд.
— Точно така. — Сърцето на Емили биеше ускорено. Той поне знаеше коя е. — Искам да ви помоля за една услуга, ако нямате нищо против. Има ли начин да се обадите в „Ълстър“ и да ми прехвърлите разговора? Не знам дали е позволено, но наистина трябва да поговоря с нея. Не става дума за случая й. Ще отнеме само няколко минути, обещавам.
Настъпи продължителна пауза. Буца заседна в гърлото на Емили. Той щеше да й откаже. Усещаше го. Как можеше да е толкова глупава? За него тя бе просто една наивна тийнейджърка.
— Не знам как да ви го кажа, Емили — каза Чарли с мрачен глас. — Но в затвора се случи нещо. Джордан… си отиде.
— Отиде си? — Емили скочи на крака. — Какво имате предвид? Избягала е? — Това се беше случвало и преди: Джордан се беше измъкнала от затвора в Ню Джърси и бе успяла да избяга със същия круизен кораб, на който се намираше Емили. Така се бяха запознали. Но защо й трябваше да бяга сега? По време на срещата им бе изпълнена с такъв оптимизъм. Ами ако бе изоставила завинаги Емили?
— Не, не е избягала. — Гласът на Клоуз звучеше задавено. — Аз… не знам подробностите, затова не мога да ви кажа всичко, но тя е била… убита. Снощи.
Емили примигна учестено. Пръстите й омекнаха и телефонът се изплъзна от ръката й.
— Моля? — попита тихо тя, вдигайки го отново до ухото си.
Той изрече забързано следващите думи.
— Имало е препирня с някаква затворничка на име Робин Кук… Не знам коя е тя и какви са били отношенията им. Но Джордан си отиде. Родителите й разпознаха тялото.
Жлъчка опари гърлото на Емили.
— Защо му е на някого да я убива?
— Не знам. Но тази сутрин се оказа, че Робин Кук не е в килията си. Тя е избягалата.