Ариа сви устни.
— Не знам, Ем.
Хана бе съгласна с нея, макар да не го изрази на глас. Струваше й се, че Емили се опитва да нареди парчета от пъзел, които не си съвпадат.
Но пък от друга страна беше права. Хана си спомни чуруликащият, въодушевен глас на Емили, която й беше разказала за възможността Джордан да бъде освободена от затвора. Нямаше да преувеличи, ако каже, че никога не беше виждала Емили толкова щастлива. Чергата бе издърпана изпод краката й — всъщност, целият й живот. Нищо чудно, че се държеше така.
Спенсър усука кичур коса около пръста си.
— Това е навлизане в чужд имот. Може да е и капан.
Очите на Емили проблеснаха.
— Знаех си, че ще реагирате така. Тя съсипа моя живот. Готова съм да отида до края на света, за да я намеря. И ако трябва да го направя сама, то така да бъде. — Тя сграбчи здраво волана.
Хана погледна притеснено към Спенсър и Ариа. И двете изглеждаха шокирани.
— Хей — рече бързо тя, докосвайки рамото на Емили. — Няма да си сама. Всички ще отидем, нали?
— Няма да позволим да те наранят — додаде Спенсър.
— Но ни обещай, че ако нещо изглежда не както трябва, веднага се махаме оттам — обади се Ариа. — Става ли?
— Аха — отвърна механично Емили, но упоритият пламък в очите й подсказа на Хана, че тя е готова за всичко. Ами ако Спенсър беше права? Ами ако Али знаеше, че те идват? Ами ако наистина ги очакваше?
С какво се захващаха?
Макар че вкараха адреса в джипиеса на телефона на Спенсър, Емили на няколко пъти зави неправилно, преди да попадне на имота на семейство Максуел. Единственото нещо, което маркираше мястото на къщата, беше червена пощенска кутия, която се подаваше между дърветата, но най-накрая Емили взе правилния ляв завой. Дългата, покрита с чакъл алея водеше право напред, гумите шумно хрущяха по камъчетата. От едната страна на алеята се издигаха високи дъбове и борове. Нощем тук сигурно цареше непрогледна тъмнина, дърветата скриваха звездите и луната.
Колата стигна до къщата, която изглеждаше точно като на снимката в списанието: много етажи, каменни стени, дълги редици от грамадни прозорци. Предната веранда беше чиста и пометена. В двора се виждаха цветни лехи. Хана долови лека блатиста миризма; може би в гората отзад имаше поток. Пред къщата бе забита табела на агенцията, която я продаваше, а на вратата беше закачен катинар.
Емили веднага изскочи от колата и започна да се оглежда. Хана я последва, защото не искаше приятелката й да отива сама надалеч.
— Тук няма никой — извика тя. — Предполагам, че сме сбъркали.
— Да, да си тръгваме — рече Ариа с потреперващ глас. — Видях всичко, което исках да видя.
Но Емили като че ли не ги чуваше. Тя докосна стеблото на една бреза в предния двор, след това се приближи до един от прозорците и надникна вътре.
— Ем, на вратата има катинар — извика Спенсър, която също слезе от колата. — Али няма да е чак толкова глупава, че да се крие тук, когато потенциалните купувачи разглеждат къщата.
— Освен това се обзалагам, че вътре е монтирана охранителна система — додаде Ариа, която нервно оглеждаше терена. — Алармата ще се включи веднага, щом Али се опита да влезе вътре.
— Виждаш ли? Хайде — рече Хана и тръгна обратно към колата. — Да се махаме оттук.
Но Емили посочи към пътеката в страничния двор.
— Какво е това?
Тя изтича към задната част на къщата. Хана и останалите се спогледаха притеснено и неохотно я последваха. По продължение на цялата къща имаше огромна веранда, която се простираше чак до задния двор. На края й се виждаше голям вътрешен двор, в който бяха разположени ниски мебели и изградено от гранит огнище. Имаше и овален басейн, който бе покрит за зимата.
— Тук е по-хубаво и от къщата на семейство Кан — промърмори Ариа, оглеждайки масивния каменен водопад и трите големи гръцки статуи на голи жени.
Нещо изпука зад гърба на Хана и тя се обърна, поглеждайки нагоре. Клоните на дърветата се поклащаха. Нещо се размърда в гората. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Хана отново се сети за надписа с тебешир на асфалта пред студиото.
— Хей, мацки… — започна нервно тя.
Емили обикаляше басейна, без да обръща внимание на опасността. Хана забърза след нея, наблюдавайки я как тръгва устремено по малка пътека, отблъсквайки клоните настрани, преминавайки пред дебели коренища. Миг по-късно те се озоваха пред квадратна двуетажна сграда, скрита в гората. Отпред се виждаше полуизгнила врата, каквато обикновено се поставяше на плевните. По верандата паяжини. Повечето от прозорците бяха покрити. Подът бе застлан с мъртви листа и начупени клони, а една от щорите шумно потракваше.