— Какво е това място? — попита задъхано Ариа, загледана в рушащия се покрив.
— Склад, където държат принадлежностите за басейна — рече Спенсър. — Или някаква работилница.
— Едва се вижда — отбеляза Емили. Очите й внезапно проблеснаха. — Али може да няма куража да остане в голямата къща. Но какво ще кажете за това място?
Хана почувства как косъмчетата й настръхват още повече. Това място определено изглеждаше подходящо за Али. Тя се обърна към звука, който отново се разнесе откъм гората. Там можеше да има някой, който бе видял как откриват това място.
Преди някой да успее да я спре, Емили се изкачи по стъпалата и надникна през малката част от прозореца, която не беше покрита с кашон.
— Нищо не виждам — рече тя. После отиде до вратата и натисна бравата.
— Ем, недей! — извика Ариа, покривайки очите си с ръка. Хана изтича напред и улови Емили за ръката.
Но момичето се отдръпна и грубо разклати бравата. Тя изщрака и вратата се отвори навътре. Хана потрепна и отскочи назад, уплашена, че може да последва взрив. Или дори още по-лошо, да се появи Али.
Но вътре цареше пълна тишина.
Всички застинаха по местата си. Спенсър се изкашля. Ариа надникна между пръстите на ръцете си. Хана се взря в тъмното пространство, неспособна да различи нищо.
Емили изпъна рамене.
— Влизам вътре.
Спенсър изстена и се затътри след нея. Ариа беше следващата. Хана ги последва, защото определено не искаше да остава сама навън. Щом пристъпиха през прага, подухна вятър, който донесе позната миризма. Сърцето й спря. Ариа се обърна и я погледна. Очите й също се бяха ококорили ужасено.
— Ванилия — прошепна тя.
— Видяхте ли? — изсъска Емили.
Тя измъкна едно фенерче от раницата си и светна. Хана отново потрепна, уплашена от онова, което щяха да видят, но стаята беше доста празна. По ъглите висяха огромни паяжини, в които бяха оплетени мъртви насекоми. В дъното се виждаше малък плот, умивалник, ръждясал хладилник с отвратителна миризма. До плота имаше малка маса и стол с липсващ крак. Под масата се беше събрала купчина мъртви листа. Вляво се виждаше друга стая, а вдясно имаше тясна врата. Стълбище водеше до втория етаж.
Никой, освен Емили, не посмя да помръдне. Тя се втурна към плота и отвори шкафчето и чекмеджето му. И двете се отвориха трудно, вероятно бяха клеясали. После отвори хладилника — празен — опита и кранчето за вода, но то не работеше. Хана надникна в съседната стая, използвайки телефона си вместо фенерче. Вътре имаше само едно старо бюро. Знаеше, че би трябвало да провери чекмеджетата му, но беше твърде уплашена. Трябва да се махаме оттук шепнеше някакъв глас в главата й. — Това не е редно.
Емили отвори тясната врата и притисна ръка към устата си; зад нея имаше мръсна тоалетна и ръждясал умивалник. След като провери единственото шкафче, тя затвори вратата и изтича нагоре по стълбите. Хана чу стъпките й; преди някой да успее да я последва, тя вече слизаше обратно по стълбите. В ръката си държеше нещо.
— Вижте.
Емили освети с фенерчето си найлоновата опаковка. Това бе торбичка от претцели „Ролд Голд“.
— Помните ли как Али ги ядеше на пресконференцията на семейство Дилорентис? — попита въодушевено Емили. — Нали се сещате, когато обявиха, че Али има близначка?
Хана никога нямаше да забрави онзи странен ден. Кортни — истинската Али — се беше появила на сцената пред новия дом на семейство Дилорентис и те бяха обяснили, че са я прибрали у дома от болницата, за да й помогнат да се излекува. Лъжи, само лъжи. Ако не я бяха пуснали на свобода, нищо от това нямаше да се случи.
След като пресата зададе въпроси, Али ги привика в дома си — това беше началото на плана й да ги спечели на своя страна, да ги накара да си мислят, че е старата им приятелка. Те седяха около масата в кухнята, а Али ядеше претцел след претцел и хрупането й беше единственият звук в стаята. Обещавам, че няма да хапя, беше казала тя с многозначителна усмивка.