Но Ариа вирна глава.
— Много хора ядат претцели. А „Ролд Голд“ е много популярна марка.
— Да, не съм сигурна, какво доказва това — рече тихо Спенсър. — Едва ли има някакви отпечатъци по него.
Емили ги погледна намръщено.
— Само не ми казвайте, че не е била тук. Знам, че всички усетихте миризмата на ванилия.
— Така е — отвърна Хана, изненадата от агресивния тон на Емили. — Но не можем да отидем при ченгетата с това. Не е достатъчно.
— Какво да правим тогава? — попита Емили с налудничав проблясък в очите. — Да я изчакаме да се върне? Защото аз ще го направя. Ще спя на този под, за да съм сигурна, че ще я хвана.
— Ем. — Спенсър постави ръка на рамото на Емили. Приятелката й трепереше. — Не можеш да го направиш. Трябва да се успокоиш.
Ариа постави ръце на хълбоците си и се огледа.
— Може би има начин да наблюдаваме това място, без да пострадаме.
На Хана не й допадна начинът, по който прозвучаха думите на приятелката й.
— Какво имаш предвид?
Лицето на Емили грейна.
— Какво ще кажете за охранителните камери?
— Това може да свърши работа — рече предпазливо Спенсър. — Пастрокът ми има камери на всичките си рекламни къщи. До тях има дистанционен достъп, дори чрез айпад.
Емили бързо кимна.
— Можем да монтираме няколко тук. Днес.
Спенсър погледна към останалите. Хана искаше да каже „не“ — това означаваше да отидат да вземат всичко необходимо и пак да се върнат тук — но се страхуваше, че Емили ще направи нещо лудо, ако не се съгласят. Да спи в гората, може би. Да седи цяла нощ на верандата в очакване на Али.
— Сигурно можем — отвърна Спенсър. Тя извади телефона си. — Мисля, че „Бест Бай“ продават такива неща, които се монтират лесно.
— И после… какво? Ще наблюдаваме отдалеч? — попита Ариа.
— Точно така — каза Спенсър. — Можем да се редуваме на смени, всяка от нас ще наблюдава къщата по различно време. Ако видим нещо, отиваме в полицията.
Хана прокара език по зъбите си. Това определено звучеше по-безопасно, отколкото да се изправят лице в лице с Али. А и видеоклип с нея щеше да е достатъчен, за да докажат на полицията, че тя е жива.
— Да действаме — каза Емили. — Да отидем още сега.
Тя освети с фенерчето вратата, която водеше към двора и докато тя се отваряше със скърцане, Хана отново се напрегна. Погледна към безмълвния, празен двор. Клоните на дърветата леко се поклащаха. Слънцето проблясваше в небето. Сенките, които й се стори, че бе видяла в гората, бяха изчезнали.
Може би изобщо не бяха съществували. Може би Али наистина не подозираше, че те са тук.
И може би този път наистина щяха да я хванат.
18.
Операция „Ужилване“
През следващите няколко минути те обиколиха старата сграда и избраха места, където да разположат охранителните камери. Идеята беше да се върнат по-късно с оборудването и стълба, и да монтират всичко, като го прикрият внимателно с клонки. Надяваха се, че до падането на нощта цялата операция щеше да е задействана.
Но по време на обсъжданията Ариа отиде при колата и седна вътре. Миг по-късно Хана се присъедини към нея. Двете мълчаливо си подадоха една на друга шише с вода, като единствените звуци бяха плискането на течността в бутилката и шумното им преглъщане.
— Наистина ли ще го направим? — прошепна Хана.
Ариа преглътна. Хана изглеждаше също толкова уплашена, колкото и самата тя.
— Така мисля.
— Наистина ли смяташ, че Али се крие тук?
Ариа затвори очи.
— Не знам. Иска ми се да го вярвам, заради Емили. А и тази миризма на ванилия…
— Притеснявам се за нея — избъбри Хана.
Ариа отвори очи. Хана изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
— Не мога да си представя какво е чувството да умре човекът, когото обичаш най-много на света — рече колебливо Хана.
— Знам — отвърна Ариа и очите й се напълниха със сълзи при мисълта за това.
— Но се притеснявам, че Емили може да направи нещо… ужасно. И се страхувам, че този път няма да можем да й помогнем.
Ариа преглътна тежко. Тя имаше усещането, че Хана говори за опита за самоубийство на Емили. Тя не можеше да забрави онзи ден и стоящата върху ръба на моста Емили. Изражението на лицето й бе плашещо — сякаш просто се беше отказала да живее и стоеше там, готова да скочи във водата. Слава богу, че успяха да я разубедят и Емили им обеща, че никога повече няма да опитва нещо такова.