Но това беше преди три седмици и сега Емили отново изглеждаше на ръба. Само че вместо да се предаде, тя просто се държеше… налудничаво.
— Ще я държим под око — каза тя, докосвайки ръката на Хана. — И да се надяваме, че всичко това ще свърши скоро.
Тя се накани да каже още нещо, но Спенсър и Емили се появиха и се качиха в колата. Спенсър изглеждаше изтощена, но лицето на Емили бе запазило съсредоточеното си изражение.
— Добре — каза тя, настанявайки се на шофьорското място. — Напред към „Бест Бай“.
Колата потегли по дългата алея към улицата. Ариа погледна през рамо към къщата, усещайки странна празнина в стомаха си. Ами ако Али наистина използваше тази къща за свое тайно убежище? Али ли беше убила Джордан? Те ли бяха следващите?
Тя извади телефона от джоба си и погледна екрана. Новият й агент, една жена на име Патриша, й беше изпратила есемес за успеха на снощната изложба. Четирима купувачи искат да закупят картини, беше написала тя. Имаше и съобщение от Харисън. Трафикът в сайта ми се е вдигнал безумно заради интервюто с теб!
Сърцето й подскочи при тези новини — особено когато видя, че Харисън е завършил съобщението си с десетина Х и О. Но всъщност не беше толкова въодушевена, колкото би трябвало. Наистина трябваше да хванат Али, преди да е успяла да съсипе всичко.
Внезапно Емили натисна спирачките и предпазният колан се вряза в ребрата на Ариа. Бутилката с вода, която си бяха поделили с Хана, се търкулна на пода, капачката изхвърча и течността се разля навсякъде.
— Какво става, по дяволите? — извика Спенсър.
— Вижте. — Емили посочи една жена, която крачеше по успоредна на пътя пътечка. Тя имаше тъмна коса и беше облякла дънкови панталонки и избледняла синя тениска. Край нея подтичваше един златист ретривър с червена кърпа на шията и весело махаше с опашка. — Обзалагам се, че живее тук — додаде Емили.
— И какво? — изсъска Хана. — Това не е причина да ни лашкаш така!
Емили отби встрани от пътя, угаси двигателя и слезе от колата. Спенсър погледна нервно към Ариа. Какво прави тя? — произнесе само с устни момичето. Ариа всмука долната си устна и също слезе от колата.
Емили изтича до жената.
— Извинете, госпожице?
Жената се спря и ги погледна с присвити очи. Беше по-възрастна, отколкото бяха предположили първоначално, лицето й бе покрито с бръчки и жилите на шията й бяха изпъкнали. Тя подръпна каишката на кучето, принуждавайки го да спре.
— Мога ли да ви помогна?
Емили посочи с пръст червената пощенска кутия на Максуелови.
— Виждали ли сте някой да влиза или излиза оттам? Едно момиче, може би?
Жената се загледа в червената кутия. Вятърът развяваше краищата на косата й. Пръстите на лявата и ръка се заровиха в козината на кучето.
— Не мисля.
— Помислете — настоя Емили. — Много е важно.
Ариа докосна предупредително ръката на приятелката си. Емили звучеше доста настоятелно… а те изобщо не познаваха жената.
Очите на жената проблеснаха.
— Да. Всъщност видях едно момиче. Блондинка, мисля.
— Кога? — извика силно и агресивно Емили.
Жената потрепна.
— Аз… не съм сигурна. Тя не е ли дъщеря им?
— Кога я видяхте за последен път? — притисна я Емили.
Жената изглеждаше като хваната в капан. Ариа сграбчи ръката на Емили и я издърпа настрани.
— Трябва да вървим. — Тя се усмихна учтиво на жената. — Извинете.
Жената придърпа кучето към себе си. В ъгълчетата на устата й се образуваха дълбоки бръчки и тя тръгна надолу по пътя. На Ариа й се стори, че я чу да казва: „Има защо“.
Когато се върнаха в колата, Ариа видя, че лицето на Спенсър е яркочервено.
— Ем, какво ти става? — извика тя. — Не можеш така да обиждаш хората!
— Тя знае нещо! — извика в отговор Емили. — Ами ако тя крие Али? Ами ако й носи храна? Може да е от Котетата на Али!
Емили се опита да се освободи и отново да изтича след жената, но Спенсър я стисна по-здраво.
— Ем, стига. Успокой се.
Напрегнатата фигура на Емили се отпусна. Тя облегна глава на рамото на Спенсър и заплака.
— Не мога да го понеса — избъбри през сълзи, като едва успяваше да произнася думите. — Просто искам да я намеря и да сложа край на това.