— Или просто да се откажем — прекъсна я Спенсър.
Всички се умълчаха. Хана зяпна.
— Сериозно ли говориш? — Спенсър винаги стоеше начело в техния кръстоносен поход под лозунга „Хайде да намерим Али“. Тя бе предложила да си намерят тайна стая, в която да се събират, за да открият кой може да е помощникът на Али. Не пожела да се откаже от издирването дори и след като ги бяха арестували.
Спенсър си играеше със сребърния ключодържател от „Тифани“.
— Това съсипа почти две години от живота ни. Аз просто… съм дотук. А и не съм получавала никакви съобщения от А. А вие, момичета?
Емили промърмори едно „не“; Ариа също. Хана неохотно поклати глава. Макар че, както и преди, очакваше да чуе сигнала от телефона си, който съобщаваше за пристигането на ново съобщение.
— Това не значи, че трябва да се отказваме — рече тя тихо. — Али е някъде там.
— Но какво би могла да направи без Ник? — настоя Спенсър. — По-вероятно е да виси на косъм.
— „Котетата на Али“ могат да й помогнат — напомни Емили.
— Да, сигурно могат. — Спенсър отново взе телефона си. — Но по всичко, което правят, си личи, че са просто откачалки, нали? — Тя сгъна салфетката си на топка. — Гадно е, че Али е на свобода. Гадно е, че Ник пое цялата вина, но, хм, щом иска да гние в затвора, изборът си е негов. Но ние трябва да продължим с живота си. — Тя погледна към Хана. — Като говорим за това, лятното училище не започва ли днес?
Хана кимна. След като им бяха повдигнати обвинения в убийство, „Роузууд Дей“ изключи момичетата, но сега им беше позволено да се дипломират, ако успеят да изкарат всички изпити. Дори „Институтът по модни технологии“, където я бяха приели, каза, че ще й запази мястото до есента, стига оценките й да са достатъчно добри. Останалите момичета получиха подобни предложения — с изключение на Ариа, която беше решила да пропусне тази година.
— След половин час имам история. — Тя погледна момичетата. — Вие кога започвате?
— Аз трябва да повтарям химия, но тя започва утре — отвърна Емили.
— Остава ми само да си оправя художественото портфолио и да си взема годишните изпити — рече Ариа. — Повечето от училищните ми класове приключиха, преди да ни изгонят от училище.
— И при мен така — каза Спенсър и се изправи. — Ами, тръгвай, Хан. Не бива да закъсняваш.
Останалите момичета също наставаха и се прегърнаха. Излязоха навън в слънчевия, топъл ден, и си обещаха, че по-късно ще се чуят. И после изведнъж срещата приключи и Хана се оказа сама на улицата. Не беше сигурна какво да си мисли за онова, което бяха обсъдили. Много й се искаше да последва съвета на Спенсър, но самата мисъл, че просто ще оставят Али да се измъкне, я изпълваше с ужас, още повече когато си представеше, че Али е някъде наблизо… свободна. Обмисля нов план. Плете интриги.
Зад ъгъла прозвуча протяжният скърцащ звук на колелата на някаква каравана. Откъм уличката отекна смях. Внезапно ръцете на Хана настръхнаха и тя отново изпита онова познато, неприятно чувство, че някой я следи.
Тук няма никой, каза си решително тя.
За миг засенчи очите си длан, а после бързо прекоси няколко пресечки в посока към подготвителното училище на „Роузууд Дей“, представляващо комплекс от каменни и тухлени сгради, които някога бяха принадлежали на някакъв железопътен магнат. Невероятно колко различно изглеждаше това място през лятото. Величественото синьо-бяло знаме на „Роузууд Дей“ с герба на училището не се виждаше на флагщока. Мраморният фонтан пред салона по физическо беше пресъхнал. Люлките и катерушката на игралната площадка на учениците от долните класове бяха празни, нямаше малки крещящи деца и край тротоара не се виждаха никакви жълти училищни автобуси.
Хана отвори главната врата, която водеше към частта от комплекса, предназначена за по-големите класове. Коридорите бяха пусти, а подовете изглеждаха така, сякаш не бяха мити след края на учебните занятия. Всички плакати, които обявяваха училищни избори, предстоящи балове или благотворителни събирания, бяха свалени от стените, оставяйки след себе си просто избледнели петна. От училищната уредба не се носеше никаква музика. Някои от шкафчетата бяха широко отворени и празни, като тъмни, зейнали пещери. Хана леко натисна една врата; пантите й изскърцаха зловещо.
В края на коридора се размърда някаква сянка и Хана замръзна. След това от другата страна се разнесе приглушен смях. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една призрачна фигура се изгубва нагоре по стълбите. Сърцето й затупка ускорено. Успокой се. Това е просто параноя.