— Онова момче, което се заяде с теб?
Тя кимна и му показа телефона си. Веждите на Грег се сбърчиха, докато гледаше екрана.
— Можеш да избягаш във Филаделфия — прочете той на глас, — но не можеш да се скриеш от факта, че си измамница. — Младежът стисна зъби. — Как е разбрал, че си във Филаделфия?
Спенсър потърка лицето си с длани.
— Не знам — отвърна тя с разтреперан глас. Погледна през прозореца, очаквайки да го види от другата страна на улицата. Но единствените посетители в парка бяха гълъбите. — Може би ме следи.
— Но… защо?
Внезапно я връхлетя ужасяваща мисъл. Тя се обърна към Грег.
— Чувал ли си за Котетата на Али?
Грег се намръщи.
— Онзи фен клуб на Али?
— Да. Не ми се вярваше, че са опасни, но кой знае? Може би Доминик е един от тях. — Спенсър беше пренебрегвала теорията на Емили, докато не препрочете отново онази публикация. Човекът, който беше казал, че мразят всички врагове на Али, наистина звучеше доста разпалено. В света беше пълно с луди хора — и Доминик като че ли беше един от тях.
— Значи е решил да те преследва? — Грег я погледна скептично.
— Не знам. — Направо й се плачеше. Тя примигна няколко пъти, опитвайки се да прогони от съзнанието си намръщения образ на Доминик.
Грег обхвана ръцете й в своите.
— Аз знам, Спенсър. — После я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. — Няма да позволя на никой да те нарани — каза той с топъл, тих глас.
Спенсър зарови лице в гърдите му и го притисна силно към себе си, пожелавайки си никога да не го пуска.
20.
На самото дъно
Сънят на Емили беше прекъснат от някакво далечно, приглушено почукване. Тя отвори едното си око, после другото и накрая се огледа. Над главата й висяха закачалки с дрехи. До носа й лежеше една мръсна маратонка. Беше заспала в гардероба си. Отново.
Тя се надигна и отвори вратата с ритник. Слънцето грееше през прозореца, осветявайки спретнато подреденото й легло. Почукването се разнесе отново. Пред вратата й имаше някой.
— Емили? — разнесе се гласът на майка й. — Някой е дошъл да те види.
Момичето огледа стаята, забеляза купчината одеяла в гардероба, снимката на Джордан на леглото и екраните на лаптопа й, които показваха видео от охранителните камери — не беше неин ред да дежури, но някак си се чувстваше по-спокойна, ако непрекъснато ги държеше включени. Емили бързо пъхна снимката на Джордан под матрака, затвори капака на лаптопа, отиде до вратата и леко я открехна.
Госпожа Фийлдс държеше някаква кутия в ръце и на лицето й бе изписано обезпокоено изражение.
— Получи се нещо от поправителния център „Ълстър“.
Ледени тръпки преминаха през тялото на Емили.
— Благодаря — отвърна бързо тя, грабна кутията и понечи да затвори вратата.
Майка й бързо пъхна крак в процепа.
— Не получи ли наскоро и писмо оттам? — попита тя с дрезгав глас. — Да не би… да познаваш някого там?
Емили притисна кутията към гърдите си. На капака й с големи букви пишеше: „ЕМИЛИ ФИЙЛДС“.
— Не — промърмори тя. Все пак наистина беше така.
— Тогава защо някой от затвора ти праща разни неща?
Ето затова Емили не казваше нищо на майка си. Разбира се, че копнееше да й обясни, че любовта на живота й е мъртва… и че Али го беше направила… и че се чувства така, сякаш пропада в дълбока, тъмна дупка, от която никога няма да може да излезе. Но майка й нямаше да чуе нито една дума, с изключение на това, че Емили е обичала някой, който лежи в затвора. Нямаше да приеме добрите качества на Джордан, нито факта, че скоро щеше да излезе оттам. Защо изобщо да си прави труда да й обяснява?
Емили се обърна и олюлявайки се се приближи до леглото си.
— Много съм изморена.
Надяваше се, че майка й ще приеме думите й като намек, че иска да остане сама, но госпожа Фийлдс остана на прага. Миг по-късно Емили чу подсмърчане и се обърна. Лицето, на госпожа Фийлдс беше почервеняло, а очите й бяха пълни със сълзи.
— Какво не е наред, скъпа? — попита умоляващо тя. — Моля те, кажи ми.
— Нищо — изстена Емили. Искаше й се да изкрещи: Махай се, за да мога да отворя кутията.
Но госпожа Фийлдс не помръдваше от мястото си. Погледът й се плъзна към синините на шията на Емили.
— Обясни ми откъде са се появили тези — рече настоятелно тя, като в гласа й се промъкнаха гневни нотки. Емили знаеше, че гневният й тон означава, че тя наистина е уплашена. — В противен случай ще си помисля, че някой те е наранил.