Робин беше Коте на Али.
Емили опря ръце на масата и изпищя. Звукът отекна в стаята… но тя не изпита никакво облекчение. Имаше усещането, че хиляди мравки пъплеха по кожата й. В гърдите й се събуди някакво грубо, опасно чувство, което не й бе познато, но тя веднага се вкопчи в него. Това беше. Последната сламка. Тя се изправи и грабна ключовете за колата. Време беше да направи нещо.
Щеше да отиде в онази къща. Щеше да намери Али, каквото и да й струваше това.
Час по-късно Емили седеше в колата си, а пръстите й стискаха и отпускаха гуменото облекло на волана като топка. Дървета, хълмове, открити пространства и хамбари прелитаха покрай нея, но тя не спря, за да се наслади на пейзажа. А телефонът й, който лежеше на пасажерската седалка, не спираше да жужи.
Звъняха приятелките й. Може би те също бяха гледали материала за Джордан и Робин по новините. Но Емили не отговори на обажданията им — в никакъв случай не можеше да им каже, че отива сама в Ашлънд. Те и без това вече се притесняваха за нея. Когато видя лицето на Робин — и разбра, че е седяла до нея в деня, когато Джордан бе умряла, и че Емили е можела да я спре по някакъв начин — нещо в нея се промени. Сега единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието й, бе как сграбчва Али и стиска здраво шията й с двете си ръце. Силно, още по-силно, докато тя спира да диша. Представи си как очите на Али изпъкват, устата й се отваря, за да поеме въздух, но не успява. Накрая се обръща към Емили, молейки за пощада.
И щеше ли Емили да спре? Не, нямаше. Поне не във фантазиите си. Нито се срамуваше от чувствата си. Имаше усещането, че е преминала през някаква граница, от която няма връщане.
Тя зави към червената пощенска кутия с надпис Максуел и продължи по стръмната алея. Къщата се издигаше висока и горда, а табелата с надпис „ЗА ПРОДАН“ сега бе забита в предния двор. Емили паркира колата под един от високите смърчове, слезе от нея и грабна металната бейзболна бухалка от задната седалка; това бе единственото оръжие, което успя да намери в дома си. След това се огледа. Листата шумоляха игриво на клоните. Някъде излая куче. Тук беше толкова тихо. Толкова спокойно.
И толкова ужасно.
Емили забърза към старата малка къща. Адреналинът бушуваше в кръвта й. Тя се приближи до прозорците и надникна вътре. Стаята беше тъмна. Но Али трябваше да е тук. Емили не можеше да приеме друго.
Главата й бучеше. Когато отвори вратата с ритник, тя имаше усещането, че не го прави нейното тяло, а нечие друго — на някой, който е силен и смел. Вратата се отвори и тя пристъпи в празната стая с пламнали ноздри и вдигната бухалка. В стаята все още миришеше противно на ванилов сапун. Емили не искаше повече никога в живота си да помирисва ванилия.
— Али! — изкрещя тя, промъквайки се в стаята като котка. Представи си гласа си, уловен от охранителните камери. Но това нямаше никакво значение: сега беше нейната смяна. Никой друг не гледаше. — Али? Къде си? — изръмжа тя.
Емили спря и се ослуша. Нищо. Но единственото, което можеше да си представи, бе как Али се крие в някой гардероб, притиснала длан към устата си, за да не се изхили. Може би Робин беше с нея — може би се кискаха заедно. Емили обърна глава към втората стая на първия етаж. Същото празно бюро, същия влудяващо прашен под. Тя отвори вратата на тоалетната, после я затвори с трясък. Нищо, нищо, нищо.
После изтича нагоре по стълбите и огледа двете малки стаи. Тъмни, пълни с паяжини. Почти можеше да чуе кискането на Али.
— Али! — изпищя Емили и се завъртя; пулсът й отекваше силно и бързо в ушите й. — Знам, че си наблизо! И знам какво направи на Джордан! Знам, че си била ти!
Но не получи никакъв отговор. Винаги ставаше така — Али винаги им отнемаше нещо и те никога не успяваха да намерят начин да си го върнат. Колко бе изгубила Емили от началото на този тормоз? Колко неща бе съсипала Али? Как успяваше винаги да се измъкне? Как може една такава болна, черна, презряна душа да продължи да съществува?
Емили усещаше как напрежението се натрупва в нея. Нададе пронизителен вой и заслиза по стълбите; погледът й се замъгли. Първо изтича към чекмеджето в импровизираната кухня и го отвори. С невероятно задоволство го запрати на пода и го удари с бейзболната бухалка. След това отвори шкафа и с пъхтене изкърти вратите от ръждясалите му панти.