— Звучи чудесно — отвърна Ариа с тих глас, изпълнена с благодарност, че Харисън не обръща особено внимание на странното й поведение. Никакво откачаме повече тази вечер, смъмри се тя на ум. А онова А. в кафето може би беше просто съвпадение. Али не е била тук.
И беше готова да си повярва, ако не бе слабият аромат на ванилия, който долови при излизането си от музея; тънката ароматна нишка я следваше през целия път надолу по стълбите до шумната градска улица.
23.
Там има някой
Спенсър спря в паркинга на „Търки Хил“. Кракът й потропваше в такт с песента на Тейлър Суифт, която се носеше от стереоуредбата до бензиновите колонки. Тръгна към входа на минимаркета, разпознавайки едно от момчетата, които бе видяла предишния път. То стоеше заедно с неколцина приятели до машината за сладолед.
— Извинете ме — каза им тя. Всичките държаха скейтборди, а от джоба на суичъра на едно от тях се подаваше пакет цигари. Те обърнаха очи към нея лениво и незаинтересовано, макар че я огледаха набързо, спирайки погледите си върху гърдите й. — Виждали ли сте едно русокосо момиче на моята възраст? Красиво, но с няколко липсващи зъба? Сигурно не е било от разговорливите.
Момчетата поклатиха глави. Едно от тях дори се изкиска. Добре, първи удар. Спенсър улови за ръката някакъв мъж, който се беше запътил към магазина, и го попита същото нещо, но той поклати отрицателно глава. Втори удар.
Когато влезе в минимаркета, тя заговори някакъв мъж, който стоеше до рафтовете с минерална вода — не, отвърна той — и една жена, която си наливаше чаша кафе.
— Скъпа, не съм оттук — отвърна й жената с дрезгав глас. — Съжалявам.
Спенсър отпусна рамене. Трети удар? Най-накрая отиде до щанда.
— Марси случайно да е тук? — попита тя работника, който имаше бръсната глава и мързеливо око.
Той поклати глава.
— Марси не работи вече тук.
Тя се намръщи.
— Защо?
Той я погледна смутено.
— Всъщност… тя почина. Онзи ден. Доста неочаквано.
Спенсър примигна.
— Болна ли е била?
Той сви рамене.
— Чух, че при катастрофа. — Той погледна очаквателно към Спенсър. Тя грабна едно пакетче дъвки и го плати; знаеше, че трябва да се махне от щанда и да престане да задава въпроси. Сърцето й биеше ускорено. Марси се беше изпуснала, че русокосо момиче си е купувало вода… и сега беше мъртва? При катастрофа? Това изобщо не й приличаше на съвпадение.
Тя запали двигателя на колата си и в този момент телефонът й иззвъня. На екрана пишеше „АРИА“.
— Усещам, че си губя разсъдъка — прошепна приятелката й, след като Спенсър се обади. — Бях в Арт-музея във Филаделфия и се кълна, че Али — или някой от феновете й? — ме следваше. Кажи ми, че не е възможно.
Спенсър погледна към айпада си, който лежеше на пасажерската седалка. Камерите продължаваха да излъчват, но както обикновено, не се виждаше нищо странно.
— Не е невъзможно — отвърна предпазливо тя.
Ариа изписка нервно.
— Не разбирам защо й е да се появява на публично място. Ами ако някой друг я разпознае и я издаде на полицията? Поема много рискове. Рисковано е да използва и феновете си. Как може да им вярва, че няма да се разприказват?
— Знам — отвърна Спенсър. — Представи си, че наистина се разприказват и кажат на ченгетата, че е жива. Въпреки че Ник пое цялата вина за това, че едва не ни уби, полицията все пак разполага с писмото на Али, в което тя признава, че е убила сестра си. И Иън, и Джена. Виновна е за много неща. — Тя затвори очи, премисляйки възможностите. Щеше да е страхотно, ако това се случеше. Да кажем, че Доминик и онази личност от затвора, Робин Кук, наистина са Котета на Али, но им е писнало от играта й и решат да се разприказват. Възможно беше, нали? Щяха да станат герои.
Ариа издаде лаещ смях.
— Може би трябва да се надяваме, че Али ще се появява по-често на обществени места. Може да сбърка някой път. — Тя въздъхна. — Трябва да вървя. Приятелят ми сигурно се чуди къде съм.
Спенсър пусна телефона в скута си и разтърка очи; чувстваше се още по-безнадеждно от преди. Али нямаше да позволи да я заловят, а феновете й нямаше да я предадат. Щеше да стигне до края на земята, за да се скрие.