— Ясно ми е. Ще го имам.
Тя се облегна на стола си и се прозя.
— Хубаво, защото тук стигаме до онова, за което не знам много. Мога да обясня теорията и процеса. Но всички данни са у теб. И когато поискат да задълбаят в тях, аз вече не съм в свои води.
— Остави на мен — успокои я Кейлъб. — Знам, че искат много…
— Двайсет?
— Но не е непреодолимо. Изминали сме половината път. Болницата за ветерани ни изпраща нови тъканни проби на всеки две седмици. Помисли каква е базата им от пациенти — не само онези с вида болка, който ни интересува, но и хора с тежки рани, които нямат нищо против да се включат в програмата.
— Нашите хора — каза тя.
Кейлъб кимна.
— Аз ще ги обработя, когато постъпят. Говоря за пробите от ветераните. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Всичко се подрежда, както ги уверявахме, че ще бъде.
— И ще се вместим?
— Имаме време до края на януари.
— Последният петък на януари.
— Това е следващата година — ненужно напомни Кейлъб. — Време колкото искаш.
Тя се усмихна. И на двамата беше ясно, че става дума за седмици. Той стана и се обърна да излезе.
— Кейлъб?
— Да?
— Наистина съжалявам за Бриджит. Знам колко я харесваше.
Той кимна и тихо затвори вратата. Преди да се върне в кабинета си, запали осветлението в главната лаборатория и включи масспектрометъра за газова хроматография. Провери в дневника до апарата за използването му. Единствените инициали за миналата седмица бяха на Джоан. Себе си не бе вписвал. Джоан беше съвестна и спазваше всички предписания. Въпреки това той прегледа и дневника с протоколите за превантивна поддръжка, за да се увери, че всеки блок на анализатора е почистен и приведен в начално състояние.
Неговото оборудване идваше от далечния край на спектъра за качество и цена, в сравнение с което малката токсикологична лаборатория на Марси изглеждаше като набързо скалъпена постановка за проект в средното училище. Имаше причини, поради които научните доклади, излизащи от лабораторията на Кейлъб, се превръщаха в златния стандарт на конференции и специализирани списания. Оборудването му беше една от тези причини. Той беше кеширал лицензионните отчисления от ранните си патенти и ги бе реинвестирал в лабораторията си, така че сега тя — и то още преди да го поканят в КУСФ — беше несравнима с никоя друга. Но основната причина беше по-проста: Кейлъб имаше контролни списъци за проверка на всичко. И ги използваше всеки път.
— Кейлъб…?
Вдигна поглед. Джоан стоеше в далечния край на лабораторията.
— Да?
— Провери ли записите от непрекъсваемото захранване?
— Не още.
— Погледни ги, преди да използваш апаратурата. Когато дойдох, вратата на шкафа със захранващия блок беше отворена, а когато я затворих, забелязах че сервизният тунел също е отворен.
Той кимна.
— Не знам дали някой не е влизал там — каза тя.
— Ще имам грижата — обеща Кейлъб. — Преди да пусна някакъв анализ.
— Мога да изпратя имейл до всички лабораторни техници и да им напомня да изключват всичко, преди да напускат.
— Добра идея — съгласи се той. — Действай. Имаме нови попълнения, които още не са в течение на всичко.
— И стари служители, които забравят правилата — въздъхна тя.
— Най-добре го прати с копие до целия персонал.
Тя излезе обратно в тъмния коридор. Докато пробата се загряваше, той отиде в кабинета си и започна да съставя план за анализите.
Към полунощ си тръгна и телефонът в джоба му издаде сигнал точно когато се качваше в колата си. Затвори вратата и го извади. Погледна го — беше есемес от Хенри.
Обади ми се.
Сложи телефона в държача между седалките, запали и излезе от паркинга на „Парнас“. На първия червен светофар размисли и сложи телефона в скута си. Набра номера на Хенри и го сложи на високоговорител.
— Получих съобщението ти — каза той, когато Хенри вдигна. — Удобно ли е?
— Да… вече си тръгнаха.
— Още ли си на Брайънт стрийт?
Светофарът светна зелено, той включи на първа и отпусна педала на съединителя. Не беше сигурен къде отива, но нямаше да е нагоре по хълма. Нямаше да се прибира у дома.
— Почиствам. Завърших аутопсията.
— Какво става?
— Тук беше голяма лудница. И не само заради онова, което извадихме от водата. Ти беше прав за Марси. Тя се оказа добър учен. Не трябваше да се съмнявам в нея.
Кейлъб зави надясно и тръгна по тихите улички към „Линкълн Уей“, която минаваше успоредно на парка Голдън Гейт по целия път до океана.
— Какво се случи?