— Прозорец. Оставила съм горе отворен прозорец. Докато те чаках.
Той кимна.
— Мирише добре.
— Трябва да е готово.
Емелин погледна връхчето на пръста си и го постави върху устните си.
— Добре ли си?
— Прищипах си нокътя. Няма нищо.
Там обаче бе имало капка кръв, която вече я нямаше. Беше я облизала с една бърза целувка по раната.
— Мога да ти дам малко лед — предложи Кейлъб.
Тя поклати глава.
— Готвѝ — за пореден път му каза. — А аз ще изпия чаша вино. Не ми трябва нищо повече. Някакво глупаво порязване.
Изчезна в посока на трапезарията и се върна след малко с чаша пино.
— Това ще е готово след половин минута.
— Да донеса ли чинии?
— Имам… на масата за сладкиши.
Той обърна мидите с дървена шпатула, за да ги провери. Бяха придобили прекрасен златистокафяв цвят и когато се наведе да ги помирише, долови аромата на пачи крак и смръчкула. Вдигна тигана от огъня, аранжира чиниите, които вече бе украсил с нарязана мащерка и трюфелно олио. Когато ги занесе в трапезарията, Емелин издърпа стола му. После му наля вино.
— Това изглежда прекрасно — отбеляза тя.
— Благодаря.
Той остави своята чиния и седна. Тя се задържа зад него за миг с ръка отстрани на шията му, под яката на ризата му. За момент беше сигурен, че ще му каже нещо, но тя не го направи. Плъзна леко дясната си ръка по извивката на ухото му, после с изшумоляване на коприна и повей на парфюм издърпа стола си и седна.
17.
Можеше да свърши по толкова много начини.
Но докато отиваше към колата си, дрънкаше ключовете в джоба на палтото си и мислеше по въпроса, той се увери, че не би могло да свърши по-красиво. След ризотото те седнаха на пода пред камината в основната дневна стая, като използваха възглавниците от дивана, за да се облегнат на тежката масичка за кафе. Емелин бе разляла по чашите остатъка от просекото и те изядоха охладените малини с настърган върху тях черен шоколад. Емелин се бе притиснала в него за топлина. Беше сложила ръка върху гърдите му, подпъхнала два пръста под седефените копчета на ризата му, за да ги опре до сърцето му. Довършиха десерта, после виното и когато всичко свърши, тя отново се опря в него и го целуна.
Устните ѝ бяха студени и сладки.
Емелин отри тялото си в неговото и когато той се възбуди, тя сложи ръка на гърба му и го притисна към себе си. Прекъсна целувката и каза с ъгълчето на устата си в ухото му.
— Ще е лесно, нали?
— Да.
— Тук, пред огъня.
— Знам.
— Можеш да ме имаш… по какъвто начин пожелаеш.
Той свали ръка надолу по гърба ѝ и я приближи още повече до себе си. Среднощният аромат на кожата ѝ, миризмата на лунната светлина и сенките го обгръщаха и отнасяха.
— Но не още. Още не можем — каза тя. — Разбираш ли?
— Да.
Вече беше замаян. Виното също помагаше, но основният интоксикант беше Емелин. Тя беше в него, течеше във вените му и нахлуваше в мозъка му. Плъзгавата коприна на роклята ѝ и голата кожа под нея.
Опря устни в неговите и сложи ръцете си на тила му. Когато дългата и дълбока целувка свърши, тя опря чело в неговото. Пръстите ѝ галеха косата му. Очите ѝ бяха затворени.
Останаха така дълго, притиснати един в друг върху възглавниците, дишайки в общ ритъм. Вдишване и издишване… заедно. Тя се отдръпна първа, а той легна странично, подпрял глава с ръката си. Бяха близо до огъня и възглавниците бяха топли.
— Вече не ме гледаш — отбеляза тя със затворени очи.
— Гледах камината.
— Видя ли я?
— Дали аз…? — но спря, без да завърши, когато погледът му се фокусира. — Чакай…
Гледаше тежката подпора в лявата страна на перваза.
— Излиза напред, нали?
Тя кимна, все така със затворени очи.
— В много стари къщи има такива неща — каза тя. — И когато умрат достатъчно хора, тогава къщата се сдобива с тайна.
Не беше сигурен какво го бе издало. Но беше преживял живота си, учейки се да намира онова, което другите хора не виждат. Това може би беше неговата същност. Отново погледна камината. Габаритите ѝ не се връзваха. Стената беше по-дебела от нужното и подпората изглеждаше твърде лека за този размер. Къщата бе твърде красива, твърде добре планирана, за да бъдат подобни аномалии грешки в пропорциите или пропуски в естетиката.
А щом имаше причина, значи имаше вход.
— Може ли… — запъна се той — да…?
Тя отново сложи пръст на устните му.
— Всичко е наред, Кейлъб — прошепна тя. — Можеш да погледнеш.
Но той не искаше да я оставя. Пръстите му бяха в основата на гърлото ѝ и усещаше как рамото и гърбът ѝ се притискат към гърдите му.