Кейлъб изгледа Хенри, после бутилката на масата. Студеното ѝ зелено сияние.
— Туйонът — прошепна той.
Не можеше да каже нищо повече, но мозъкът му работеше на по-високи обороти. Хенри беше прав в едно. Блокирането на GABA рецепторите на даден човек би било идеалната първа стъпка, преди да му причиниш силна болка. Нервите ще бъдат готови да реагират и всички пътища към мозъка ще бъдат разчистени.
— Да — потвърди Хенри, — туйонът. Не ми казвай, че не си знаел, че се съдържа в абсента.
— Не — каза Кейлъб, — не знаех.
— Засрами се. Голям химик да научи нещо от смотан патолог — поусмихна се Хенри, но без особена радост. — Кой изобщо ти каза да пиеш това? Бриджит ли?
Кейлъб поклати глава.
— Не е Бриджит. Беше… и аз не знам. Хрумна ми. Винаги съм искал да опитам.
— И доколкото виждам, харесва ти.
— Предполагам.
Когато Хенри най-сетне си тръгна, Кейлъб изля кафето си в умивалника и отиде при масата за хранене. Издърпа стол и седна пред бутилката абсент, мъчейки се да разчете етикета ѝ. Там нямаше много информация и изобщо не бе описан химическият състав. Но онова, което през последната седмица бе звучало като шепот, сега беше засилващ се грохот. Предполагаше, че не би било възможно да го игнорира цял живот. Работата му беше да прави изводи въз основа на установени факти, да строи мостове, свързващи известното с бялото пространство отвъд него. Не беше като Кенън — да бъде добър и да бъде прав не бяха взаимно независими концепции в професията на Кейлъб. Гледаше бутилката и започваше да разбира какво следва да направи.
Отиде по коридора в банята, взе си душ и се облече набързо. На Бъдни вечер лабораторията щеше да е празна, така че не се налагаше да е и бръснат. Взе коженото куфарче от кабинета си, върна се пак при масата и сложи в него бутилката Berthe de Joux. Поспря за момент, преди да отиде в гаража, за да помисли какво прави в момента. За мястото си в цялата история. Погледна белезите по пръстите си и докосна цицината на челото си. Спомни си ръцете на Емелин около себе си, восъчния труп на мъжа, изтезаван, преди отливът да го вклини под отходната тръба, и за плача на Бриджит по телефона, когато му се обади от самотното си студено ателие на Буш стрийт.
Имаше и още.
Имаше двеста и петдесет неотворени имейла от Джоан Тремонт, несъмнено свързани с молбата за грант през НИЗ. Тъжният начин, по който Хенри му беше кимнал на излизане и приведеният му гръб на път към колата.
18.
В лабораторията нямаше никого, но не беше топло. Звуците могат да се разпространяват през въздухопроводите, да отекват по дължината на сервизни тунели, идейки от други части на болницата. А никоя болница никога не замлъква изцяло. Над тихото бръмчене на включващата се апаратура Кейлъб чуваше кънтенето на вентилацията в тавана. Друг шум идеше изпод пода, където под работния тезгях имаше скрита врата към тунел за кабели. Гласове и машини. Някаква жена плачеше в далечината. По плочките на коридора отвън се чуваха нечии забързани крачки. Всичко това се смесваше и просмукваше като странна асансьорна музика.
Наля капка абсент във флакон за образци и го зареди в люка за автоматично подаване на масспектрометъра. Машината бе програмирана да започне цикъла веднага след завършване на инициализацията. Погледа я малко, послуша как влиза в работен режим и отиде в кабинета си.
Имаше имейли от Бриджит… четири през последния час. Редът „Относно“ беше един и същи: „Моля те“.
Моля те, Кейлъб.
Разбирам.
Не ги отвори и не ги прочете. Вместо това отвори базата данни за органични съединения и потърси в нея за туйон. Скицира структурата на двата най-разпространени изомера, прокара щрих-линии, за да начертае триизмерните ъгли на въглеродните им връзки. Погледна творението си и почука с молив брадичката си, обмисляйки подробностите.
По-нататък, ако се наложеше, можеше да извърши по-фини изследвания, за да уточни молекулярната структура на пробите. Така щеше да може да каже дали туйонът в тъканта на жертвите съвпада с изометричния отпечатък на Berthe de Joux. Но първата задача бе да установи колко туйон в каквато и да било изометрична форма се намира в капката абсент на Емелин. Извади резултатите от анализите на тъканта на Ричард Салазар и разгледа спектралните линии. Човекът беше натъпкан с химикала — почти шейсет милиграма на килограм тегло. Достатъчно, за да разтърсят невралните му пътища и да вкарат мускулите му в болезнени конвулсии.