— Качвай се — късо нареди Хенри. — И го направи бързо.
— На кого е тази кола?
— На Вики. Возил си се в нея поне осем пъти.
— Не трябва ли сега да си с нея?
— Стига, моля те, влизай.
— Добре.
Кейлъб отвори вратата. Когато се качи в колата, Хенри натисна някакъв бутон на облегалката за ръка и вдигна прозореца му.
— Какво става? — осведоми се Кейлъб. — И как така всички винаги знаят къде да ме намерят?
— Кои са „всички“?
— Ти… Кенън.
— Ако не си тръгнал по баровете, обикновено си на две възможни места: дома ти или лабораторията. Реших първо да проверя тук.
— За какво е цялата олелия?
— Не знаеш ли? — погледна го Хенри. — От вчера е във вестниците… телевизията, радиото… навсякъде.
— Не съм обръщал внимание на нищо.
Хенри свали крака си от педала на спирачката и излезе на „Парнас“.
— Имаме още един случай — съобщи той.
— Като останалите?
— Не съвсем. Този не е попадал във водата. Но има подкожни следи от използване на електрически ток…
— От тейзър.
— Точно така. И следи от игла на спринцовка в шията. И други следи от изтезание.
Слизаха по хълма в Инър Сънсет. „Парнас“ зави към Джуда стрийт, а на Девето авеню попаднаха зад градски трамвай, пъплещ по релси в средата на улицата.
— Щом трупът не е изваден от залива, каква е причината за смъртта?
— Работя над това. Но ако трябва да гадая в момента, бих казал… спиране на сърдечната дейност.
— От шок или от някакъв медикамент? — попита Кейлъб.
— Нямам представа.
— Марси направи ли токсикологията?
— В това е проблемът — въздъхна Хенри. — Не може.
Чакаха на кръстовището на „Джуда“ и Десето, когато трамваят спря с издрънчаване до тях. Хенри взе от скута си оранжев плик и го сложи в скута на Кейлъб.
— Какво е това?
— Докладът от аутопсията, която аз направих тази сутрин. Аутопсията на Марси.
— О, мамка му, Хенри… Марси. Марси ли е била?
Хенри кимна, а Кейлъб затвори очи и стисна дръжката на облегалката за ръка във вратата. Докладът от аутопсията беше дебел и тежък, но това не бе изненадващо. Хенри не пропускаше нищо дори когато под ножа му попадаха приятели или колеги.
Кейлъб се видя някак отстрани да разпечатва плика и да изважда от него куп листа. Първата страница описваше външния оглед на Хенри:
Тялото е на небалсамирана жена от бялата раса, чийто външен вид отговаря на заявената възраст от трийсет и седем годни. Идентификацията е извършена от автора на доклада, който лично е познавал починалата. Капитан Гладстоун от отдела по патология в Оукланд асистира в изследването, за да се гарантира, че аутопсиращият ще запази обективността си… Налице е прясна кръв във външните слухови канали и в ороназалните проходи, което съответства на повторно нелетално прилагане на електрически ток. Следите от игла по шията и лицето изглеждат несвързани с терапевтични процедури, нанесени са с удари на местата на инжектиране. Има забележим и добре развит livor mortis, разпределен дорзално, който не избледнява при силен натиск. Следите от кожни изгаряния са съсредоточени по лицето и гръдния кош…
Останалото сигурно беше още по-лошо. Безстрастно формулирани, чисто физически описания на рани и местата им. Замисли се за страданията ѝ, преди да умре, за часовете ужас и медикаментите в кръвта ѝ, имащи за цел да засилят агонията.
— Времето на смъртта е някъде между единайсет и три — добави Хенри. — Значи е било или късно в нощта на двайсет и трети, или рано сутринта на Коледа.
— Къде е била? — попита Кейлъб. — Къде са я намерили?
Пръстите му трепереха, когато извади снимките от плика в дясната си ръка.
— Някаква стара къща в Пасифик Хайтс. Не нейната. Не ходих на местопрестъплението, така че адресът ми е непознат.
— Кой я е намерил?
— Болногледач.
Кейлъб обърна купчината листове и видя първата черно-бяла фотография. Беше направена с камерата в тавана на стаята за аутопсии и показваше Марси на масата. Хенри вече бе направил Y-образния разрез, бе отделил гръдната кост и бе разкрил органите ѝ. Лицето ѝ беше нарязано и цялото в синини, а мъртвите ѝ очи гледаха право в обектива. Хенри имаше име за тази снимка, за снимките в моргата, направени точно от този ъгъл: позата „Искам възмездие“.
Кейлъб я разгледа… трупът на една жена, която бе познавал още от годините в „Станфорд“. Сети се за аромата на горчива мента. И за миризмата на куче грозде. Смъртноопасни цветове, събиращи влага в сумрака призори. Някак бе успял да задържи кафето в стомаха си, но сега в него бушуваше океан, а вестибуларният му апарат съобщаваше, че пада.