Спомни си как веднъж в метрото едно момче разносвач внесе грамаден погребален венец от свежи цветя и как тяхното ухание внезапно прочисти въздуха и за миг озари лицата на всички пътници във вагона.
„Не мога да понасям бедните — изведнъж помисли Еймъри. — Ненавиждам ги, защото са бедни. Някога бедността може и да е била красива, но днес отблъсква. Тя е най-грозното нещо на света. Много по-чисто е да си покварен и богат, отколкото да си невинен и беден.“ Пред очите му изникна като жив споменът за една многозначителна картина, която някога му бе направила силно впечатление — елегантно облечен млад мъж се вглежда в потока по Пето Авеню от прозореца на един клуб и казва нещо на човека до него с изражение на крайна погнуса. Вероятно, помислил си бе Еймъри, следното: „Господи, колко са противни хората!“
Никога преди Еймъри не се бе замислял за бедните. И сега цинично установи, че изцяло е лишен от човешко съчувствие. О’Хенри бе открил в тия хора романтика, пламенност, любов, омраза — Еймъри виждаше само грубост, физическа нечистоплътност и глупост. Не се обвини: никога повече той не се укори за чувства, които бяха естествени и откровени. Прие своите реакции като част от себе си, неизменни, извън категориите на нравствеността. Проблемът с бедността, преобразуван и в по-разгърнат мащаб, подчинен на по-широко, до-достойно осмисляне, можеше някой ден да стане и негов. Сега обаче будеше само най-дълбокото му отвращение.
Вървя по Пето Авеню, като се пазеше от сляпата черна заплаха на чадърите, застана пред „Делмонико“ и направи знак на един автобус да спре. Плътно закопчавайки палтото си, се изкачи на открития втори етаж и се отдаде на самотно пътуване в неспирния ръмеж, чиято хладна влага безкрайно се възраждаше върху страните му и вдъхваше в него будност. Някъде в съзнанието му начена разговор, по-точно отново предяви правото си към неговото внимание. Водеха го не два гласа, а един, който поставяше въпросите и сам им отговаряше:
В. Е, какво е положението?
О. Разполагам с около двайсет и четири собствени долара.
В. Но разполагаш и с имението в Лейк Джинива.
О. Възнамерявам да си го запазя.
В. Ще можеш ли да преживееш?
О. Не си представям, че няма да успея. В книгите хората винаги натрупват пари, а аз съм се убедил, че мога да правя всичко, което вършат хората в книгите. Впрочем това е единственото, което умея.
В. По-точно?
О. Не зная още с какво ще се захвана, а и не изгарям от любопитство да узная. Утре ще напусна Ню Йорк завинаги. Зъл град, освен ако не си на върха.
В. Много ли пари са ти необходима?
О. Не. Просто се страхувам от бедността.
В. Много ли се страхуваш?
О. Само пасивно.
В. Накъде се носиш?
О. Откъде да знам!
В. Не те ли засяга?
О. Засяга ме. Не искам да извърша нравствено самоубийство.
В. Запази ли към нещо интерес?
О. Нито един. Не ми останаха добродетели за губене. Както изстиващата тенджера отделя топлина, така през цялото си юношество и младост ние отделяме калориите на добродетелта. Това се нарича непосредственост.
В. Интересна идея.
О. Затова „кривването на почтения човек“ привлича толкоз хората. Те застават в кръг около него и буквално се разгряват от калориите на добродетелта, които той отделя. Сара казва нещо простодушно и всички лица престорено се трогват: „Колко е невинно бедното дете!“ Те се разгряват от нейната добродетелност. Но Сара улавя престореността и никога повече няма да повтори тия думи. Само дето след това й става студено.
В. Всички свои калории ли изразходва?
О. Всички. Сам започвам вече да се разгрявам от чуждата добродетел.
В. Покварен ли си?
О. Вероятно. Не съм сигурен. Не разграничавам вече уверено доброто от злото. В. Това лош признак ли е?
О. Не задължително.
В. Кое е доказателството за покварата?
О. Да стана напълно неискрен — да нарека себе си „съвсем не лош човек“, да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта на губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане. Омъжената жена не желае да си върне девичеството — привлича я да изживее отново своя меден месец. Аз не искам да повтарям своята невинност. Ламтя за наслаждението на новото изгубване.
В. Накъде се носиш?
Този диалог гротескно се претопяваше в обичайното състояние на неговото съзнание — гротескна смесица от желания, тревоги, впечатления отвън и физически реакции.