Еймъри далеч не бе доволен. Липсваше му положението, извоювано в „Сейнт Риджисис“ — да бъде известен и обожаван, — и все пак Принстън го насърчаваше и предоставяше много неща, които може би щяха за разбудят у него латентния Макиавели, стига да успееше някъде да се вклини. Богаташките клубове, за които бе изпомпал сведения миналото лято от един неподатлив принстънски абсолвент, разпалваха любопитството му: „Айви“, надменен и стъписващ с аристократизма си, „Котидж“, поразяващо смешение на бляскави авантюристи с елегантни донжуани, „Тайгър Ин“, широкоплещест, спортен, оживотворяван от доразвиваните добродетели на подготвителните колежи, „Кап енд Гаун“, трезвеник, мъничко религиозен и политически влиятелен, пищния „Колониъл“, литературния „Куодрангъл“ и дузина други, разнообразни по възраст и положение.
Всяко нещо, което извеждаше в твърде ярка светлина някой първокурсник, получаваше заклеймяващия етикет „натягане“. Кинопрожекциите процъфтяваха върху язвителните коментари, но онези, които ги сипеха, общо взето, минаваха за натегачи; да говориш за клубовете, означаваше да се натягаш; да отстояваш гръмко каквото и да е, все едно дали ще е пиене или въздържание, беше натегачество; накратко, самоизтъкването не се понасяше и влиятелният мъж беше разкрепостен дух, докато на изборите за клубни членове в началото на втори курс всеки успешно биваше напъхан до края на следването си в някоя кастова торба.
Еймъри откри, че писането на материали за „Насау Литерари Магазин“ няма нищо да му донесе, но че от влизането в редакционната колегия на „Дейли Принстониън“ всеки много би спечелил. Смътното му желание да изиграе безсмъртни роли в Английския драматичен кръжок прецъфтя, когато отгатна, че най-способните умове и таланти се бяха събрали около „Траянгъл Клъб“ — трупа за музикални комедии, която предприемаше всяка година голямо коледно турне. Междувременно, потиснат от особена самота и неспокойствие в голямата университетска столова, с нови желания и амбиции, покълващи в съзнанието му, той остави първия семестър да се изниже между лъстта му по успехи и озадачените терзания с Кери защо те двамата не бяха моментално приобщени към елита на курса.
Пропиляха много следобеди на прозореца на № 12 и гледаха как състудентите им сноват към и от столовата, забелязаха как спътниците се завъртат около изявените, наблюдаваха забързаната стъпка и сведения поглед на самотния зубрач и завиждаха на щастливата увереност на големите колежански тайфи.
— Ние сме от проклетата средна класа, там е работата! — оплака се един ден Еймъри на Кери, както си лежеше на дивана и със замислена точност палеше цигарите една от друга.
— Какво лошо има в това? Приели са ни в Принстън, така че пречи ли ни нещо да се отнасяме със същото превъзходство към малките университети — бием ги по всички точки, по-уверени в себе си сме, обличаме се по-добре, слагаме ги в джоба си.
— О, съвсем не съм против бляскавата кастова система — призна си Еймъри. — Харесва ми най-отгоре да се разполага групичка тузари, но, ей богу, Кери, аз трябва да съм един от тях.
— Само че засега, Еймъри, ти си просто един потен буржоа.
Известно време Еймъри остана да лежи в мълчание.
— Но не за дълго — произнесе той накрая. — Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.
— Почетни белези. — Внезапно Кери проточи врат към улицата. — Ето го Лангедък, ако искаш да видиш какво представлява… и Хъмбърд по петите му.
Еймъри скочи и се хвърли към прозореца.
— Я виж ти. — възкликна той, докато оглеждаше знаменитостите. — Хъмбърд изглежда финяга, но тоя Лангедък… май е доста грубоват, не мислиш ли? Нямам вяра аз на типове като него. Всички диаманти изглеждат големи, преди да ги обработят.
— Е — отвърна Кери, когато възбудата премина, — ти пък си литературен гений. От теб зависи да го докажеш.
— Питам се… — Еймъри замълча — дали мога. Честно казано, понякога си мисля — да. Знам, че звучи отвратително самонадеяно, но на никого освен на теб не бих го казал.