— Това е хубаво — тихо казваше Кери. — Харесва му на големия Холидей. Тоя трябва да е голям поет.
Том, очарован, че е намерил публика, преповтаряше „Стихове и балади“, докато Кери и Еймъри ги научиха почти толкова добре, колкото и той самият.
В пролетните следобеди в градините на големите имения около Принстън, където лебеди сред изкуствени езера създаваха подобаващо настроение, а в съзвучие с тях бавни облаци витаеха плавно над върбите, Еймъри се отдаде писане на стихове. Май пристигна необикновено бързо и изведнъж, непонасящ стените, той започна да броди по университетското градче във всички часове на денонощието и под звездите, и в дъжда.
Мъжделиво символично междудействие
Спусна се влажна вечерна мъгла. Изтъркаля се откъм луната, наслои се около шпиловете и кулите и се слегна в полите им, като остави сънните върхове възвишено устремени към небето. Човешките фигури, осейващи деня като мравки, тази нощ се плъзгаха във и извън полезрението като сенчести привидения. Готическите здания и вътрешните дворове бяха неизмеримо по-загадъчни сега, когато внезапно изникваха от мрака, разчертавани от рояците мъждиви квадратчета жълта светлина. Незнайно откъде една камбана отби четвърт час след полунощ, Еймъри спря при слънчевия часовник и се излегна в цял ръст върху влажната трева. Прохладата окъпа очите му и забави полета на времето — времето, коварно препълнило ленивите априлски следобеди, изглеждаше тъй недосегаемо в дългите пролетни здрачевини. Вечер след вечер над студентското градче се понасяха тьжно-красиви песните на абсолвентите и пробили черупката на първокурсническото му съзнание, разбудиха дълбока благоговееща привързаност към сивите стени и готическите островърхи покриви и към всичко, което символизираха като хранилища на мъртви епохи.
Кулата в кръгозора на прозореца му, врязана във висините, изтъняваща в острие, обтегната в копнежа си нагоре, докато краят на върха й се стопи невидим в утринните небеса, зароди в него първото предчувствие за преходността и нищожността на университетските величия, освен като преносители на апостолска приемственост. Приятно му стана, когато откри, че с устрема си към височините готическата архитектура е особено подходяща за университетите, и прегърна идеята като своя вяра. Притихналите поляни, смълчаните сгради с тук-там окъснели схоластични светлини грабнаха въображението му и целомъдрието на шпиловете се превърна в символ на това негово усещане.
— Дявол да го вземе! — прошепна звучно той, навлажни ръце в мократа трева и ги прекара през косата си. — От догодина ще работя сериозно!
Но знаеше, че ако сега духът на пиките и кулите оживява у него мечтателна готовност, настъпи ли времето за изпълнение, ще надделее боязливостта. Докато сега осезава само собствената си разхвърляност, усилието ще го накара да прогледне в своето безсилие и непълноценност.
Градчето сънуваше — наяве. Той долови в себе си бавното туптене на нервна възбуда, която може и да беше пулсът на самото университетско сърце. Той ще хвърли своя камък в него като в река, но едва забележимите вълнички ще затихнат почти в мига, в който камъкът ще да се откъсне от ръката му. До този момент нищо не бе дал, нищо не бе взел.
По подгизналата пътека прошляпа закъснял първокурсник, а мушамата му остро изхрущя. Отнякъде, под някакъв невидим прозорец, един глас подвикна неизменната покана: „Покажи се!“ Стотиците приглушени звуци на блуждаенето в мъглата най-после проникнаха в съзнанието му.
— Господи — простена той внезапно и се стресна от звука на своя глас в тишината. Дъждът все тъй ръмеше. Полежа минута още минута още неподвижен, със стиснати юмруци. После скочи на крака и колебливо отупа дрехите си. — Прогизнах! — гласно обясни на слънчевия часовник.
Исторически
Войната започна през лятото след края на първи курс. Освен дето събуди чисто спортния му интерес към германския щурм към Париж, световното събитие не успя да развълнува, нито пък да заинтригува Еймъри. С отношение, каквато би могъл да има към една забавна мелодрама, той се надяваше, че войната ще бъде дълга и кървава. Ако не бе продължила, щеше да изпита гнева на човек с билет за финален боксов мач, на който участниците отказват да се бият.
„Ха-ха-Хортензия!“
— Хайде, танцьорки!