— Размърдайте се!
— Ей, танцьорки… стига сте се мотали, ами размърдайте дръгливите си бедра.
— Хайде, танцьорки!
Режисьорът безпомощно беснееше, председателят на „Траянгъл Клъб“, с лице, сгърчено от притеснение, ту се разпореждаше свирепо, ту се оставяше да го блокира вродената му немощ и в един момент седна обезсърчен и си заблъска главата как, по дяволите, постановката ще поеме на турне през коледната ваканция.
— Така. Ще репетираме песента на пиратите.
Танцьорките дръпнаха за последен път от цигарите си и се натръшкаха по своите места; „примабалерината“ изтрополи до рампата и ръцете и краката му застинаха в поза на престорено вдъхновение; и под пляскането, тропането, ръкомахането и тактуването на режисьора скалъпиха един танц.
Клубът „Траянгъл“ представляваше огромен разбунен мравуняк. Всяка година поставяше по една музикална комедия и цялата трупа — актьори, хор, оркестър и декори — поемаше на турне през коледната ваканция. Текста и музиката пишеха студентите, а „Траянгъл“ беше най-влиятелният от всички клубове и веднъж в годината над триста младежи се състезаваха да влязат в него.
След една лесна победа в конкурса за редколегия на „Принстониън“, проведен сред второкурсниците, Еймъри получи място в трупата за ролята на Пирата-мичман, Огнената Фурия. Вече цяла седмица репетираха „Ха-ха-Хортензия!“ в казиното всеки ден от два часа следобед до осем сутринта, като се поддържаха с отровно силни кафета, а в интервалите между репетициите си поспиваха на лекции. Рядка сцена представляваше казиното: грамадна колкото хамбар зала, наблъскана с момчета като момичета, момчета като пирати, момчета като пеленачета; декорът се ковеше с гръм и трясък; осветителят се упражняваше, мятайки ослепяващи прожектори в нечии разярени очи, а над всичко се носеше несекващото настройване на оркестъра или веселото „тъм-тъ-тъм“ на песента на клуба. Авторът на стиховете, сврян в ъгъла, гризе молива си и разполага само с двайсет минути да измисли нов куплет; организаторът се кара със секретаря каква сума да отпуснат за „проклетите костюми на доячките“, а бившият абсолвент, председателят на клуба през 98-а, е кацнал е една ложа и си мисли колко по-прости са били нещата по негово време.
Как едно представление на „Траянгъл“ изобщо се подготвяше, бе загадка, но бравурна от всяко положение, независимо от това дали достатъчно си се потрудил, та да заслужиш малкия златен триъгълник за верижката на часовника си. „Ха-ха-Хортензия!“ бе преработвана повече от шест пъти, а в програмата, на мястото за автора, бяха изписани девет имена. Всеки спектакъл на „Траянгъл“ се започваше като „нещо по-различно от обикновена музикална комедия“, но след като неколцината автори, председателят на клуба, режисьорът и факултетната комисия привършеха работата си по него, оставаше просто старото представление в изпитания стил на „Траянгъл“ със старите изпитани смешки и с комедийна звезда, която или биваше изключена от университета, или се разболяваше, или нещо й се случваше точно в навечерието на турнето, и е тъмномустакатата „танцьорка“, дето „кучета ме яли, но няма да се бръсна по два пъти на ден!“
В „Ха-ха Хортензия!“ имаше един незабравим момент. Според стара принстънска традиция случеше ли се пред възпитаник на Йейл и член на прославения клуб „Череп и кости“ да бъде произнесено светото име на клуба, той трябваше да напусне помещението. Според друга традиция по-късно в живота си членовете на този клуб неизменно преуспяваха, натрупвайки богатства или избирателни гласове, или облигации, или каквото там решаваха да трупат. Затова при всяко представление на „Ха-ха-Хортензия!“ шест от местата не се продаваха, а се заемаха от шестима от най-отблъскващите скитници, които можеха да се подберат от улицата, при това доразкрасени от гримьора на „Траянгъл“. В оня момент от представлението, в който Лудоглавия, главатарят на пиратите, посочваше черното знаме и произнасяше „Аз съм завършил Йейл, вижте ми Черепа и Костите!“, шестимата предварително инструктирани скитници трябваше да станат демонстративно и да напуснат залата с изражения на дълбока печал и наранено достойнство. Говореше се, макар никога да не се доказа, че веднъж подставените йейлци се увеличили с един истински.
Преди ваканцията играха пред изисканата публика на осем града. Еймъри хареса най-много Луисвил и Мемфис: там знаеха как да посрещат гости, поднасяха изключителен пунш и гордо показваха поразителната си колекция от женски прелести. Одобри и Чикаго заради особената енергия, по-мощна от крещящия му диалект — но там все пак си бяха почитатели на Йейл и тъй като очакваха след седмица Йейлското певческо дружество, „Траянгъл“ бе почетен съвсем частично. Виж, в Болтимор принстънци си бяха у дома и влюбването бе взаимно. Употребата на концентрати беше повсеместна; на всяко представление някой от изпълнителите излизаше на сцената силно почерпен, като убеждаваше останалите, че го налага собственото му разбиране за неговата роля. Разполагаха с три фургона, но въпреки това никой не се оттегляше да подремне в тях, освен в третия, наречен „менажерията“, където се събираше стадото на очилатите духачи от оркестъра. Всичко се развиваше така светкавично, че не оставаше време за досада, но когато в края на ваканцията пристигнаха във Филаделфия и се отърваха от претрупаната атмосфера на цветя и гримове, въздъхвайки с облекчение, танцьорките свалиха корсетите от насинените си талии.