— Защо, по дяволите, сме тук? — попита той една нощ момичето със зелените гребенчета, както седяха в нечия лимузина пред извънградския клуб на Луивил.
— Не знам. Просто са ме погнали всички дяволи.
— Нека бъдем откровени — нали повече няма да се видим. Аз исках да дойда с тебе тук, защото смятам, че си най-красивото момиче тази вечер. А на теб май ти е все едно дали ще ме видиш някога отново, не е ли така?
— Да… това ли ти е номерът с момичетата? С какво съм го заслужила?
— И не си уморена от танците, нито ти се пуши, нито си искала разните неща, за които говореше? Просто си искала да те…
— О, я да се прибираме — прекъсна го тя, — щом толкова държиш да анализираш. Не ми се приказва на тая тема.
Когато излязоха на мода ръчно плетените блузи без ръкави, Еймъри, в изблик на вдъхновение, ги нарече „одеянията на целуващите“. От уста на уста салонните царе и О. Д. разнесоха това название през цялата страна, от единия до другия бряг.
Описателно
Когато навърши осемнайсет, Еймъри беше почти шест фута висок и изключително, макар и не стандартно, красив. Лицето му бе като на младенец, но пронизващите зелени очи, обточени от дълги тъмни мигли, накърняваха чистосърдечния му израз. Все пак му липсваше онзи животински магнетизъм, тъй често съпътстващ красотата при мъжете и жените; излъчването му беше по-скоро духовно и не бе в негова власт да го пуска и спира като кран на чешма. Но хората запомняха лицето му завинаги.
Изабел
Тя спря на горната площадка на стълбите. В нея клокочеха чувствата, приписвани на плувците преди скока от трамплина, на примадоните пред премиера и на неспокойните плещести играчи в деня на Големия Мач. Колко подходящо щеше да е слизането й по стълбите да бе съпроводено от гръмовен барабанен туш или от нестроен възглас на потпури от „Таис“ и „Кармен“. Никога преди външния й вид не беше я вълнувал тъй дълбоко и никога преди не беше я изпълвал с тъй цялостно доволство. Точно преди половин година тя бе навършила шестнайсет.
— Изабел! — извика я братовчедка й Сали от прага на гардеробната стая.
— Готова съм.
Тя усети в гърлото си малка нервна бучка.
— Наложи се да ми донесат друг чифт пантофки. Ще пристигнат всеки момент.
Изабел понечи да тръгне към гардеробната за последен поглед в огледалото, но нещо я застави да остане на мястото си и да се вгледа надолу по широкото стълбище на клуб „Минехаха“. Стълбището вероломно завиваше и очите й улавяха само два чифта мъжки крака в долното фоайе. В еднакви бални обувки от черен лак, те не издаваха дори намек за самоличност, но Изабел жадно се запита дали единият чифт не принадлежи на Еймъри Блейн. Макар все още да не бе го срещнала, този млад мъж все пак бе запълнил значителна част от нейния ден — първия от пристигането й в Минеаполис. Сред пороя от въпроси, коментари, признания и измислици в колата по пътя от гарата Сали бе съобщила:
— Ти сигурно си спомняш Еймъри Блейн. Той е просто луд да те види отново. Закъснява с цял ден от семестъра само за да дойде довечера. Толкова е слушал за тебе — казва, че помни очите ти.
Това зарадва Изабел. Поставяше ги на равни начала, въпреки че тя прекрасно умееше да режисира своите романтични увлечения със или без предварителна реклама. Но с трепетното предчувствие за щастие я прониза и прималяващ страх, който я накара да попита:
— Какво искаш да кажеш с това, че е слушал за мен? Какви неща са му говорили?
Сали се усмихна. Пред по-пищната си братовчедка тя се чувстваше в ролята на нещо като импресарио.
— Знае, че ти се носи слава на красавица и разни такива… — Поколеба се, после продължи: — И… предполагам, знае, че си падаш по целувките.
При тези думи Изабел изведнъж стисна юмруче под кожената си наметка. Свикнала бе навсякъде да бъде следвана от грешното си минало и въпреки това никога не съумяваше да не се поддаде на до болка познатото раздразнение при споменаването му; все пак в един чужд град подобна репутация носеше предимства. Значи я смятат за „бърза“, така ли? Добре тогава, нека го установят сами.
Изабел погледна през прозореца как в мразовитото утро бавно се стеле снегът. Тук винаги е било по-студено, отколкото в Болтимор; забравила бе, стъклото на страничната врата беше заледено, навяло бе по ъглите на прозорците. А умът й се въртеше все около същото. Дали и той се облича като момчето ей там, дето най-спокойно си върви по оживената търговска улица, с мокасини и зимен карнавален костюм? Колко типично западняшки! Но разбира се, той не се носи така: та нали учи в Принстън, във втори курс е или там някъде. Всъщност споменът й за него беше съвсем смътен. От една стара снимка, запазена в нейния албум, я бяха поразили огромните очи (до чиято изразителност навярно вече бе дорасъл). Както и да е, през последните месеци, след като взе решение да погостува през зимата на Сали, той се очерта в мислите й като достоен противник. Децата, най-лукавите сватовници, бързо замислят ходовете си и Сали майсторски бе изпълнила цяла писмовна соната, с която запали темпераментния дух на Изабел. От известно време Изабел показваше склонност към много силни, макар и твърде преходни чувства.