След вечерята започнаха танците… спокойно. Спокойно ли? Момчетата отнемаха Изабел от партньорите й на всеки две-три стъпки, а после се спречкваха по ъглите с реплики като: „Можеше да ме оставиш да изтанцувам още една педя!“ или „Не си мисли, че й беше приятно — призна ми, когато я поканих следващия път.“ Истина беше — тя казваше на всички едно и също с леко пристискване на ръката при раздяла, което сякаш означаваше: „Танцът с теб беше смисълът на вечерта ми.“
Но времето летеше, изнизаха се два часа, през които дори най-недосетливите кавалери проумяха, че другаде трябва да насочат престорено страстните си погледи, защото единайсет часът завари Изабел и Еймъри, настанени на дивана в малкия кабинет зад читалнята на горния етаж. Тя знаеше с пределна яснота, че са красива двойка и сякаш бяха предопределени за това уединение, а мястото на по-мъждивите светила бе да се щурат и да си бърборят долу.
Момчетата, минаващи покрай вратата, хвърляха навътре завистливи погледи, момичетата, минаващи покрай вратата, се изсмиваха, хвърляха навътре неодобрителни погледи и мълчаливо трупаха опит.
А Изабел и Еймъри бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията. Бяха обменили сведения за успехите си, откакто се бяха видели за последен път, и тя изслуша маса работи, които вече беше чувала. Че той е във втори курс, че е в редколегията на „Принстониън“ и в последния курс се надява да стане председател на клуб. Той научи, че някои от момчетата, с които тя излизала в Болтимор, били „ужасно разхайтени“ и се появявали на танцовите забави в приповдигнато по изкуствен начин настроение; повечето били двайсетгодишни и карали превъзходни червени коли, марка „Стътс“. Поне половината от тях, изглежда, бяха отпаднали от разни колежи и университети поради слаб успех, но някои си бяха извоювали спортна слава, което го накара да я погледне с възхита. Всъщност близкото познанство на Изабел с университетските среди едва започваше. Тя имаше куп обожатели, които я смятаха за „хубаво дете, заслужаващо да не бъде изпускано от поглед“. И Изабел заниза имената им в такива весели измислици, та би зашеметила дори един виенски благородник. Такава е силата на младите контраалти, когато звучат от дълбините на меки дивани.
Той я попита дали го смята за самонадеян. Тя му обясни, че има разлика между самонадеян и самоуверен. Обожавала самоувереността в мъжете.
— Добри приятели ли сте с Фроги? — попита тя.
— Доста… защо?
— Много загубено танцува.
Еймъри се засмя:
— Танцува, като че ли е метнал дамата си на гръб, вместо да я води с ръце. Хареса й определението му.
— Страхотен си в преценките за хората.
Еймъри усърдно отрече. Все пак, заради нея, охарактеризира още няколко души. После разговорът се прехвърли на темата ръце.
— Имаш страхотно красиви ръце — каза тя, — Като на пианист. Свириш ли?
Споменах, че бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията — не, повече — бяха стигнали критичен етап на отношенията. За да я види, Еймъри бе закъснял с цял ден от семестъра и влакът му тръгваше в дванайсет и осемнайсет тази нощ. Големият и малкият куфар го чакаха на гарата; часовникът в джоба му започваше да натежава.
— Изабел — прекъсна я неочаквано той, — искам да ти кажа нещо.
Бяха засегнали мимоходом „странната изразителност на нейните очи“ и Изабел схвана от промяната в тона му какво предстои — всъщност от известно време тя се питаше в кой момент ще настъпи. Еймъри протегна ръка над главите им и угаси лампиона, така че останаха в тъмнина, разсейвана само от червените отблясъци, които се процеждаха през вратата към библиотеката. След което той започна:
— Не знам дали знаеш, че си… как да ти го кажа. Господи, Изабел, сигурно ти звучи като реплика от пиеса, но не е.
— Знам — каза тихо Изабел.
— Може би никога вече няма да се видим насаме като сега; понякога съвсем не ми върви.
Той се отдръпна от нея и се настани на облегалката в далечния край на дивана, но тя ясно виждаше очите му в тъмнината.
— Ще се виждаме още… глупчо.
Наблегна съвсем леко на последната дума, така че прозвуча почти гальовно. Той продължи малко пресипнало:
— Много пъти съм хлътвал… по момичета… а сигурно и ти… по разни момчета, искам да кажа, честна дума, ти… — Внезапно замълча и се наведе напред, опирайки брадичка в шепи: — О, няма смисъл… ти ще си тръгнеш по своя път, а аз трябва да вървя по моя.
Известно време цареше мълчание. Изабел беше силно развълнувана; тя стисна носната си кърпичка на малка топка и в бледата светлина, която струеше върху нея, бавно я пусна на пода. За миг ръцете им се докоснаха, но никой не проговори. Мълчанията ставаха все по-чести и по-трепетни. Друга залутала се двойка влезе в съседната стая и задрънка на пианото. След встъпителната песничка „Китайски пръчици“ един глас започна „Деца, изгубени в гората“ и тенорът понесе към кабинета стиха: