— На мен също в известен смисъл.
— Нищо не ми трябва, стига ми една къщичка на село в някой топъл край, една жена и работа колкото да не се разложа.
— И на мен.
— Искам да се махна оттук.
— Какво казва момичето ти?
— О! — Еймъри изпъшка ужасен. — На нея през ум не й минава за женитба… имам предвид в тоя момент. Аз говоря занапред, нали разбираш.
— На моята пък й минава през ум. Сгоден съм.
— Наистина ли?
— Да. Не казвай на никого, моля те, сгоден съм. И догодина може да не се върна.
— Но ти си само на двайсет! Да напуснеш университета?
— Нали само преди една минута, Еймъри, ти сам каза…
— Да — прекъсна го Еймъри, — но аз просто си мечтаех. Не бих помислил дори да напусна университета. Просто ми е много тъжно в тия прекрасни нощи. Чувствам как никога в живота ми няма да се върнат, а аз не вземам от тях всичко, което мога. Ех, ако момичето ми живееше някъде наблизо! Но да се женя — в никакъв случай! Особено след като баща ми пише, че парите ни все повече ще намаляват.
— Жалко наистина за нощите! — съгласи се Алек.
Еймъри въздъхна, но съумя да използува пълноценно нощите си. Монтирал бе снимка на Изабел в един стар часовник и почти всяка вечер в осем часа изгасваше осветлението с изключение на настолната лампа, сядаше край отворения прозорец със снимката пред очите си и и пишеше вдъхновени писма.
… Ах, невероятно трудно ми е да ти предам с думи какво наистина чувствам, когато мисля тъй много за теб; тя се превърна в мой блян, който повече не мога да изразявам на хартия. Получих последното ти писмо, прекрасно беше! Прочетох го шест пъти, може би и повече, особено последната му част, но ако знаеш само как копнея понякога да си по-откровена и да ми казваш какво наистина мислиш за мен; и въпреки това писмото ти беше твърде хубаво, та чак не ми се вярва и не зная ще дочакам ли юни! Направи всичко възможно да дойдеш на нашия годишен бал. Мисля, ча ще се получи славно, искам в края на тази чудна година тъкмо теб да заведа. Често премислям думите ти от оная вечер и се питам каква частица истина има в тях. Ако беше всяка друга, а не ти… нали разбираш, когато те видях първия път, ми се стори, че си своенравна и непостоянна, та тебе толкова те ухажват, обсипват те с внимание и прочие и не можех да допусна, че наистина харесваш мен повече от всички.
Ах, Изабел, любима, нощта е прекрасна. Някъде далеч в градчето някой свири на мандолина „Влюбена луна“ и музиката сякаш те довежда на прозореца ми. А сега пък свири „Сбогом, момчета, стига ми на мен“ и как подхожда само песента на състоянието ми.
Защото на мен съвсем ми стига. Реших да не близвам вече алкохол и знам, че няма да се влюбя отново — няма да мога — ти изцяло завладя дните и нощите ми, за да ми останат мисли за други момичета. Срещам нови непрекъснато, а не ме интересуват. Не се преструвам на преситен, не в това е работата. Просто съм влюбен. Ах, прескъпа Изабел (не съумявам да те наричам просто Изабел и се боя да не изтърва през юни думата „прескъпа“ пред твоите родители), ти непременно трябва да бъдеш на нашия бал, а после аз ще дойда с теб у вас за един ден и ще изживеем божественото щастие…
И така нататък с нескончаеми повторения, които бяха безмерно омайни, безмерно нови и за него, и за нея.
Настъпи юни и дните станаха тъй ленни и горещи, та не се тревожеха дори за изпитите, а прекарваха замечтани свечерявания по кортовете на „Котидж“ в дълги разговори върху неизчерпаеми теми, докато полската шир чак до Стоун Брук се превърнеше в синя омара, а белотата на люляците засияеше около игрищата за тенис и безмълвни цигари заменяха думите… После се връщаха по опустялата улица Проспект и покрай „Маккош“, през ехото на песните, долитащо от всички посоки до нажеженото веселие на улица Насау в центъра.
В тия дни Том Д’Инвилиърс и Еймъри се разхождаха до късно. Хазартна треска затресе целия втори курс и в много душни нощи двамата превиваха гръб над чиповете до три сутринта. След един такъв сеанс те излязоха от стаята на Слоун, за да открият, че вън е паднала роса, а звездите в небето превалят.
— Хайде да намерим две колела и да покараме — предложи Еймъри.
— Готово. Никак не съм уморен, а може да се каже, че тази е последната нощ от учебната ни година, тъй като от понеделник започва тичането по годишния бал.
Пред „Хоулдър Корт“ налетяха на два незаключени велосипеда и до три и половина въртяха педалите по пътя за Лорънсвил.
— Какво ще правиш това лято, Еймъри?
— Не ме питай, вероятно както винаги. Месец-два в Лейк Джинива — нали знаеш, че разчитам на теб да дойдеш през юли, — после Минеаполис, което означава стотици летни танцови забави, флиртове, досада… Но, Том — добави той внезапно, — нали тази година беше славна?