— Не — без колебание отсече Том, един нов Том с костюм от „Брукс“ и с модни обувки. — Спечелих тази партия, но нямам никакво желание да играя втора. За теб не е лошо, ти си като гумена топка и някак ти приляга, но на мен ми се повръща вече да се приспособявам към местния снобизъм в туй крайче иа света. Искам да отида някъде, където не затварят вратите пред хората заради цвета на вратовръзките им или фасона на яките им.
— Няма да можеш, Том — възрази Еймъри, както се носеха в изсветляващата нощ, — където и да отидеш оттук нататък, винаги ще прилагаш несъзнателно нашите мерки „има това“ или „липсва му онова“. За добро или за зло, ние сме ти ударили печата: ти си вече Принстънския тип!
— Тогава — възнегодува Том и пресипналият му глас тъжно изтъня — какъв е смисълът изобщо да се връщам? Научил съм всичко, което може да предложи Принстън. Още две години чистопробна педантщина и киснене по клубовете няма да ми помогнат. Само ще ме разстроят и напълно ще ме подчинят на условностите. Аз вече съм станал тъй безгръбначен, че се чудя как ще се оправя.
— Но ти изпускаш основното, Том — прекъсна го Еймъри. — Ти току-що и съвсем внезапно си отворил очи за снобизма на света. Принстън неизбежно изгражда у мислещия човек обществено съзнание.
— Смяташ, че ти си ме научил на това, така ли? — попита той ехидно и изгледа Еймъри в здрачевината.
Еймъри тихо се изсмя.
— А не съм ли?
— Понякога си мисля — промълви бавно Том, — че ти си моят зъл ангел. Можех да стана съвсем не лош поет.
— Хайде, не си справедлив. Сам си избрал да дойдеш в източен университет. Или си отворил очите си за недостойното боричкане на хората нагоре, или си щял като слепец да минеш през студентството, а виж, това вече щеше да ти бъде много неприятно — да си като Марти Кей.
— Добре, прав си — съгласи се той. — Неприятно щеше да е. Но не е леко да направят от тебе циник на двайсет години.
— Аз съм такъв по рождение — измънка Еймъри. — Циничен идеалист.
Не продължи, защото се замисли дали това означава нещо.
Стигнаха до потъналия в сън колеж на Лорънсвил и обърнаха назад.
— Хубаво покарахме, нали? — каза Том след продължително мълчание.
— Да, хубав спринт, първа класа, всичко е хубаво тази нощ. Ех, още малко и ще дойдат горещото упоително лято с Изабел!
— Стига с твойта Изабел! Бас държа, че е някоя глупачка… я да минем на поезия.
И Еймъри издекламира на храстите, покрай които минаха, „Ода на славея“.
— Никога няма да стана поет — каза Еймъри, като свърши. — Не съм достатъчно чувствен. Нещата, които забелязвам като първично красиви, освен дето са очевидни, се броят на туй отгоре и на пръсти: жените, пролетта, вечерите, музиката в нощта, морето. Не долавям по-изтънчените работи като „сребърния стон на тромпети“. От мен може да излезе интелектуалец, но никога не ще напиша друга поезия освен посредствена.
Навлязоха в Принстън, когато слънцето разчертаваше цветна карта по небето зад пансиона на абсолвентите, и забързаха към освежителния душ, който трябваше да замести съня. Към обед бившите възпитаници на университета, в ярки маскарадни облекла, препълниха улиците със своите оркестри и хорове, под тентите наставаше великото единение със студентите, а над всичко се вееха и плющяха във вятъра черно-оранжевите знамена. Еймъри дълго гледа един навес, чийто надпис гласеше „Шейсет и девета“. Неколцина сивокоси мъже седяха там и тихо си приказваха, докато курсовете минаваха и заминаваха пред очите им като панорама на живота.
Под крайпътните стълбове
Тогава, от предела на юни, в Еймъри внезапно се втренчиха изумрудените очи на трагедията. В нощта след разходката е велосипеди до Лорънсвил една тайфа народ се понесоха към Ню Йорк да търсят приключения и около дванайсет поеха обратно към Принстън с две коли. Компанията беше весела и в нея се застъпваха доста пъстри окраски на трезвостта. Еймъри се намираше във втората кола. Бяха сбъркали пътя и се бяха изгубили, така че бързаха да настигнат другите.
Нощта беше ясна и опиянението от пътя нахлу в главата на Еймъри. Виденията на две строфи от стихотворение се мярнаха в съзнанието му…
Сивата кола пролази към нощта и не пробуди в мрака никакъв живот, когато мина… Сякаш тихи океански пътища подир акулата в бразди блестящо озвездени, в лунно було възвисени се разделяха дърветата, по двойки, докато плющящи нощни птици стенеха във въздуха…
Миг пред хана от лампи и сенки, жълтия хан под жълта луна… После тишина, кресчендо на смехове заглъхва… колата завива към юнския вятър, смекчава сенките в растящо разстояние, разбива жълтите сенки в сини…