— Искам да ти кажа, старче, че съм намерил страхотно важеща…
— Извинявай, Кей, но за този танц не мога. Трябва да поема дамата на един приятел.
— А за следващия?
— Ами… а… ъ… виж, наистина трябва да я поема… потърси ме, когато твоята позната остане свободна.
Еймъри засия, когато Изабел предложи да избягат за малко и да се повозят с колата. Цял прелестен час, който твърде бързо отлетя, те се носиха по притихналите пътища около Принстън и си говориха, открехвайки развълнувано срамежливи само повърхността на сърцата си. Еймъри бе завладян от необичайна чистосърдечност и не направи опит да я целуне.
На другия ден пропътуваха през щата Джързи, обядваха в Ню Йорк и следобед отидоха на драматично представление, през цялото второ действие на което Изабел плака за силно смущение на Еймъри, макар че, докато скришом поглеждаше към нея, го преизпълни нежност. Изкуши се да се наведе и да пресуши сълзите й с целувки, тя пък, под прикритието на тъмнината, мушна ръката си в неговата, за да може той да я стисне.
По-късно, към шест часа, пристигнаха във вилата на Борджесови в Лонг Айланд и Еймъри хукна нагоре по стълбите да се преоблече за вечеря. Докато втъкваше банелите в яката на ризата си, осъзна, че в този миг пие радостта на живота, както може би никога вече няма да му се случи. Всичко грееше в ореолното сияние на собствената му младост. Успял бе в Принстън наравно с най-добрите от своето поколение. Беше влюбен и му отвръщаха с взаимност. Запали всички лампи, изпитателно се вгледа в образа си в огледалото и се опита да открие в лицето си онези черти от своя характер, които му позволяваха да вижда по-ясно от хорската маса, да решава по-твърдо и да направлява и следва собствената си воля. В живота му сякаш не бе останало нищо, което би желал да промени… Е, може би Оксфорд щеше все пак да бъда по-величаво поле.
Той мълчаливо се любуваше на себе си. Колко е удобно да си красив и колко му отива вечерното сако! Излезе и коридора и изчака на горната площадка на стълбите, защото чу да приближават стъпки. Беше Изабел — от връхчетата на лъскавата й коса до малките златни пантофки никога не бе изглеждала по-красива.
— Изабел! — възкликна той почти неволно и протегна ръце. Както в приказките, тя се хвърли в прегръдката му и тази половин минута, докато устните им се докосваха за първи път, отбеляза върха на неговата суета, билото на младежкия му егоцентризъм.
3. ЕГОЦЕНТРИКЪТ РАЗСЪЖДАВА
— Уф! Пусни ме!
Ръцете на Еймъри увиснаха надолу.
— Какво има?
— Банелите ти, одраха ме, виж! — Тя свъси поглед към деколтето си, където едно синьо петънце, колкото грахово зърно, нарушаваше белотата.
— Ах, Изабел — укори се той. — Аз съм такъв хипопотам. Прости ми, извинявай — не трябваше да те прегръщам тъй диво.
Тя вдигна раздразнен поглед към него.
— Знам, разбира се, че не е нарочно, и не ме заболя много, но какво ще правим сега, Еймъри?
— Да правим ли? — изненада се той. — Аа, петното ли имаш предвид, ще изчезне за секунди.
— Няма да изчезне — отговори тя, след като внимателно го разгледа, — още е тук и личи като черен дявол — ох, Еймъри, какво ще правим! Освен това е точно на височината на твоите рамене.
— Ами разтъркай го — предложи й той, като потисна зараждащото се желание да се разсмее.
Тя го разтърка леко с върха на пръстите си, но в крайчетата на очите й набъбнаха сълзи и се търкулнаха по страните й.
— Еймъри! — простена тя отчаяна й вдигна към него силно разстроеното си лице. — Целият ми врат ще се възпали, ако го търкам още. Какво ще правя сега?
Един цитат изплува в мислите му и той не можа да устои да не го изкаже на глас:
— „И всичките балсами на Арабия не ще направят ръката ти по-бяла.“
Тя го погледна и сълзите в очите й светнаха като лед.
— Не ми съчувстваш много.
Еймъри не я разбра.
— Изабел, любима, мисля, че то ще…
— Не ме докосвай! — изпищя тя. — Значи не ми стига бедата, а на туй отгоре да стоиш насреща ми и да ми се смееш!
Той отново сбърка.
— Е, смешно е, Изабел, нали оня ден си говорихме, че чувството за хумор е най…
Тя го гледаше не с усмивка, а със смътно, безрадостно подобие на усмивка в ъгълчетата на устните.