— Я млъквай! — внезапно кресна и побягна по коридора към стаята си. Еймъри застина, стъписан от виновно объркване.
— По дяволите!
Когато се появи отново, Изабел бе наметнала върху раменете си лек шал и двамата слязоха по стълбата в мълчание, което продължи през цялата вечеря.
— Изабел — започна той доста раздразнено, когато се наместваха в колата, за да отидат на танци в Гринуичкия извънградски клуб, — ти ми се сърдиш и само след минута аз също ще се разсърдя. Хайде да се целунем и да се помирим.
Изабел кисело се замисли.
— Не обичам да ми се смеят — каза най-после тя.
— Няма да се смея повече, ето сега не се смея, нали?
— Но се смееше.
— О, не бъди тъй по женски проклета.
Устните й едва забележимо се извиха.
— Ще бъда каквато си искам.
Еймъри едва се удържа да не избухне. Осъзна, че не изпитва капчица истинска обич към Изабел, но нейната студенина засегна честолюбието му. Той искаше да я целуне, да я целува дълго, защото знаеше, че след това щеше да си тръгне на другата сутрин, без да помисли повече за нея. Обратно, не я ли целунеше, нямаше да намери покой… Неясно как, това щеше да накърни представата му за себе си като победител. Недостойно бе да се класира втори, да се моли на такъв сърцат войник като Изабел.
Може би тя усещаше това. Във всеки случай Еймъри видя как вечерта, която трябваше да бъде върхът на романтичното изживяване, се изнизва сред пърхането на мощни пеперуди и тежкия аромат от градините край пътя, но без сподавени думи, без неуловими въздишки…
Сетне, над шоколадовата торта и газирания сироп в кухнята, Еймъри обяви решението си:
— Тръгвам утре рано сутринта.
— Защо?
— А защо не? — опълчи се той.
— Не е спешно.
— Няма значение, тръгвам.
— Е, щом държиш да си смешен…
— Защо говориш така? — възмути се той.
— …само защото не ти позволявам да ме целуваш. Да не би да си представяш…
— Хайде, Изабел — прекъсна я той, — знаеш, че не това… пък дори да е така. Вече стигнахме до онзи етап на отношенията, когато или трябва да се целуваме… или… или… нищо. Сигурно не ми отказваш от нравствени задръжки.
Тя се поколеба.
— Наистина не знам какво да мисля за теб — започна тя някакъв слаб и неотстъпчив опит за помирение. — Толкова си смешен.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами мислех си, че си страшно самоуверен, и тъй нататък. Помниш ли, оня ден ми каза, че можеш да направиш всичко, което поискаш, или да получиш всичко, което поискаш?
Еймъри се изчерви. Наистина много работи бе наговорил пред нея.
— Да.
— Но тази вечер не ми изглеждаш толкова самоуверен. Може би просто имаш прекалено високо мнение за себе си.
— Не. — Поколеба се. — В Принстън…
— О, стига с твоя Принстън! Ако те слуша човек какво приказваш, ще си помисли, че Принстън е пъпът на света! Може и да си най-талантливият в твоя извехтял „Принстониън“, може първокурсниците да те смятат за знаменитост…
— Нищо не разбираш…
— Всичко разбирам — пресече го тя. — Разбирам, защото ти непрекъснато говориш за себе си и едно време това ми харесваше, но сега вече не.
— Да не би и тази вечер да съм говорил за себе си?
— Точно в туй е работата — не се предаваше Изабел. — Тази вечер ти напълно се разстрои. Седеше вцепенен и не изпускаше погледа ми. Освен това, когато говоря с теб, непрекъснато трябва да меря думите си, толкова си придирчив.
— Значи те карам да мериш думите си? — повтори след нея Еймъри, едва доловимо поласкан.
— Ти страшно ме напрягаш. — И продължи още по-категорично: — А започнеш ли да анализираш всяко мимолетно чувство или възприятие, аз просто ги изгубвам.
— Разбирам. — Еймъри прие нейната гледна точка и безпомощно поклати глава.
— Да ставаме — отсече тя и се изправи.
Той се надигна разсеяно и когато стигнаха до подножието на стълбата, попита:
— В колко часа има влак?
— Има един в девет и единайсет, ако наистина трябва да тръгнеш.
— Да, наистина трябва да тръгна. Лека нощ.
— Лека нощ.
Бяха стъпили вече върху горната площадка и когато Еймъри се отправи към стаята си, стори му се, че улови следа от облак на недоволство върху нейното лице. Той лежа буден в мрака и дълго мисли дали го засяга всичко това и каква част от внезапната му мъка се дължи на оскърбено самолюбие и дали в края на краищата не бе неспособен по темперамент на романтична любов.
Когато се събуди, усети радостен прилив на чувства. Утринният вятър повяваше кретонените пердета на прозорците и известно време той лежа отпуснато озадачен защо не се намира в стаята си в Принстън при снимката на отбора по ръгби над бюрото му и на „Траянгъл“ върху отсрещната стена. После големият стенен часовник в коридора отби осем и в съзнанието му изплува споменът за миналата нощ. Скочи от леглото и се облече с бързината на вятър: трябва да изчезне от къщата, преди да види Изабел. Онова, което вечерта му бе изглеждало като злочестина, сега му се струваше досадно разочарование. В осем и половина вече бе облечен, та приседна до прозореца. Усети, че сърцето му се свива по-силно, отколкото бе предполагал. И защо му се струва, че утрото иронично му се надсмива — ясно и слънчево, напоено с уханието на градината. Долавяйки гласа на мисис Борджи от остъклената веранда долу, той се запита къде ли е Изабел.