На вратата се почука.
— Колата ще дойде в девет без десет, сър.
Отново се остави да го унесе съзерцанието на гледката навън и започна да си повтаря машинално една строфа от Браунинг, която някога бе цитирал в писмо до Изабел:
Но неговият живот нямаше да остане незавършен. Изпита мрачно удоволствие, като си помисли, че през цялото време тя може и да е била нещо съвсем различно от онова, което е четял в нея; че с него е достигнала зенита си и че оттук нататък никой вече не ще я накара да мисли. И все пак тъкмо заради това тя бе възроптала срещу него и Еймъри изведнъж се умори да мисли, да мисли!
— Да върви по дяволите — процеди горчиво, — развали ми цялата година!
Свръхчовекът става непредпазлив
В един прашен септемврийски ден Еймъри се завърна в Принстън и се вля в изнемощялата от жегата тълпа от еднокалъпни мъже, която изпълваше улиците. Глупаво му се струваше да започва третата си година с четиричасови занимания всяка сутрин в душната стая за упражнения, където само щеше да се тъпче с бездънната скука на коничните сечения. Мистър Руни, който водеше упражненията, до оглупяване чертаеше диаграми и извеждаше уравнения от шест сутринта до полунощ, палейки цигарите една от друга.
— Кажи, Лангедък, ако приложа това правило, къде ще бъде точка А?
Лангедък мързеливо размърдва двуметрови мускулести телеса и се опитва да се съсредоточи:
— Ами… ъъ… дявол да ме вземе, мистър Руни, не виждам къде.
— Точно така, естествено, не можем да приложим това правило. Това именно исках да ми кажеш.
— Ъхъ, разбира се.
— И знаеш ли защо?
— Струва ми се…
— Ако не знаеш защо, кажи ми. Затова съм тук, да обяснявам.
— Ами ако нямате нищо против, мистър Руни, хубаво ще е да го минете още веднъж.
— С удоволствие. Значи А се намира тук…
Стаята беше лаборатория по затъпяване — две грамадни етажерки за чертежи, пред тях мистър Руни по риза и десетина мъже, нехайно свлечени по столовете наоколо: Фред Слоун, бейзболистът, който на всяка цена трябваше да вземе университетския минимум, за да остане в отбора; Гудата Лангедък, който щеше да смаже йейлчани наесен, стига само да минеше половината от изпитите си; Макдоуъл, второкурсник веселяк, който намираше за страхотно забавно това, дето го подготвяха за поправителен заедно с всички тия знаменити спортисти.
— Жал ми е за беднячетата без пукната пара за частни уроци, които трябва да зубрят през срока — заяви той един ден фамилиарно дружески през увисналата от бледите му устни цигара. — Сигурно е адска скука, след като могат да се правят толкоз много други работи през семестъра в Ню Йорк. Но те най-вероятно и не знаят какво пропускат.
В тона на мистър Макдоуъл пролази такова интимничене, че Еймъри само дето не го блъсна през отворения прозорец, когато думите изскочиха от устата му… Догодина през февруари майка му ще има да се чуди защо не е успял да влезе в никой клуб и ще се наложи да му увеличава издръжката… Жалко парвеню…
През цигарения дим и мъчително глупашката сериозност, изпълваща стаята, току се понасяше неизбежният безпомощен вик:
— Не го разбирам! Повторете, мистър Руни!
Повечето от събраните бяха тъй затъпели или разсеяни, че не питаха, когато не разбираха, и Еймъри беше от тях. Откри, че му е невъзможно да вникне в коничните сечения; нещо от тяхната спокойна подлъгваща порядъчност, предизвикателно издишвана през спарения догматизъм на мистър Руни, разкривяваше всяко уравнение в неразрешима анаграма. Еймъри не си спести напъна на последната нощ с пословичната мокра кърпа на челото, а после безметежно се яви на изпита, задавайки си печалния въпрос защо багрите и стремежите на отминалата пролет бяха помръкнали. Получи се някак тъй, че с отстъпничеството на Изабел амбицията за университетска кариера бе отслабила властта си над неговото съзнание, и той невъзмутимо допусна възможността да се провали, макар че това неизбежно щеше да повлече излизането му от редколегията на „Принстониън“ и щеше да съсече всичките му шансове да го изберат за член на Съвета на абсолвентите.