Выбрать главу

Оставаше му все пак късметът.

Той се прозина, надраска най-отгоре клетвата за честност и с провлечена стъпка излезе от стаята.

— Ако не вземеш тоя изпит — каза му току-що влезлият Алек, докато се настаняваха на перваза на прозореца в стаята на Еймъри, за да обсъдят как да разкрасят стените, — ти си последният идиот в света. Акциите ти в клуба и в университета ще се смъкнат като с асансьор.

— Добре де, зная. За какво ми го натриваш на носа?

— Защото заслужаваш. Всеки, който подхвърли на риск онова, което си постигнал ти, не трябва да бъде допускан до кандидатура за главен редактор на „Принстониън“.

— Я стига — раздразни се Еймъри. — Чакай, гледай и мълчи. Нямам никакво желание всички в клуба да ме емнат и да ме разпитват за това, аз да не съм ти картоф, дето го помпат за селскостопанска изложба!

Една вечер седмица по-късно, както се бе запътил към Ренуик, Еймъри мина под собствения си прозорец и като видя, че свети, спря и се провикна:

— Ей, Том, има ли поща?

В квадрата жълта светлина се появи главата на Алек:

— Да, пристигнаха резултатите.

Сърцето му мощно избумтя.

— Какъв е листът, розов или син?

— Не знам. Качи се.

Еймъри връхлетя от вратата право към масата и тогава изведнъж забеляза, че в стаята има и други хора.

— Здрасти, Кери. — Беше въплъщение на вежливостта. — Привет, принстънци!

Повечето май бяха приятели, така че Еймъри взе плика с печат „Канцелария“ и нервно го претегли на ръка.

— Тежи.

— Отваряй, Еймъри.

— За да подсиля драматизма, ще ви съобщя, че ако листовете са сини, името ми отпада от редколегията на „Принстониън“ и кратката ми кариера е приключена.

Той замълча и едва сега забеляза как гладно и нетърпеливо го следят очите на Ферънби. Еймъри отвърна многозначително на погледа му.

— Наблюдавайте примитивните чувства по лицето ми, господа.

Разкъса плика и го поднесе към светлината.

— Казвай!

— Розови или сини?

— Кажи какви са.

— Целите сме слух, Еймъри.

— Усмихни се или изругай, хайде де!

Мълчание… рояк секунди излетя… после той погледна още веднъж и друг рояк секунди се изниза в безкрайността.

— Сини като небето, господа…

Последствие

Онова, което Еймъри прави през тази учебна година от началото на септември до късна пролет, бе тъй безцелно н непоследователно, че едва ли си заслужава да се разказва. Разбира се, той моментално съжали за всичко изгубено. Собствената му философия на успеха се сгромоляса върху него и той потърси причините.

— Мързелът ти — каза му Алек по-късно.

— Не, нещо по-дълбоко от това. Започвам да си мисля, че ми е било писано да изгубя този шанс.

— Доста са изстинали към теб в клуба, да знаеш, всеки, който се провали, нанася удар на цялата тайфа.

— Противна ми е тази гледна точка.

— Естествено, с малко усилие ти все още можеш да се върнеш на сцената.

— Не, приключил съм, що се отнася до това да бъда знаменитост в университета.

— Честно казано, Еймъри, мен не ме вбесява, че няма да си главен редактор на „Принс“ и член на Съвета, а че не седна да си вземеш изпита.

— Мен пък ме вбесява — отвърна бавно Еймъри — конкретният факт. Моят личен мързел си съответстваше напълно на моята система, просто късметът ми не проработи.

— Искаш да кажеш, системата ти не проработи.

— Може и така да е.

— И какво ще правиш сега? Ще си измислиш бързо нова или ще се подмяташ още две години като паднало величие?

— Още не знам.

— О, Еймъри, я се стегни!

— Ще видя.

Гледната точка на Еймъри, макар и опасна, не бе далеч от истинското положение на нещата. Ако неговите реакции спрямо окръжаващата го действителност можеха да се изразят чрез таблица, тя щеше да започва от най-ранните му години и щеше да изглежда по следния начин:

1. Изначалният Еймъри

2. Еймъри плюс Биатрис.

3. Еймъри плюс Биатрис, плюс Минеаполис.

След което колежът „Сейнт Риджисис“ го разпердушини из основи и започна да го изгражда отново.

4. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“.

5. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“ плюс Принстън.

Това бе най-плътното му доближаване до успеха чрез конформизма. Изначалният Еймъри, ленив, мечтателен, бунтовен, бе почти напълно затрупан под новите пластове. Бе се приспособил и бе успял, но тъй като въображението му не бе нито утешено, нито пък усмирено от собствения му успех, той равнодушно и полусъзнателно бе зарязал всичко и стана отново: