Оставаше му все пак късметът.
Той се прозина, надраска най-отгоре клетвата за честност и с провлечена стъпка излезе от стаята.
— Ако не вземеш тоя изпит — каза му току-що влезлият Алек, докато се настаняваха на перваза на прозореца в стаята на Еймъри, за да обсъдят как да разкрасят стените, — ти си последният идиот в света. Акциите ти в клуба и в университета ще се смъкнат като с асансьор.
— Добре де, зная. За какво ми го натриваш на носа?
— Защото заслужаваш. Всеки, който подхвърли на риск онова, което си постигнал ти, не трябва да бъде допускан до кандидатура за главен редактор на „Принстониън“.
— Я стига — раздразни се Еймъри. — Чакай, гледай и мълчи. Нямам никакво желание всички в клуба да ме емнат и да ме разпитват за това, аз да не съм ти картоф, дето го помпат за селскостопанска изложба!
Една вечер седмица по-късно, както се бе запътил към Ренуик, Еймъри мина под собствения си прозорец и като видя, че свети, спря и се провикна:
— Ей, Том, има ли поща?
В квадрата жълта светлина се появи главата на Алек:
— Да, пристигнаха резултатите.
Сърцето му мощно избумтя.
— Какъв е листът, розов или син?
— Не знам. Качи се.
Еймъри връхлетя от вратата право към масата и тогава изведнъж забеляза, че в стаята има и други хора.
— Здрасти, Кери. — Беше въплъщение на вежливостта. — Привет, принстънци!
Повечето май бяха приятели, така че Еймъри взе плика с печат „Канцелария“ и нервно го претегли на ръка.
— Тежи.
— Отваряй, Еймъри.
— За да подсиля драматизма, ще ви съобщя, че ако листовете са сини, името ми отпада от редколегията на „Принстониън“ и кратката ми кариера е приключена.
Той замълча и едва сега забеляза как гладно и нетърпеливо го следят очите на Ферънби. Еймъри отвърна многозначително на погледа му.
— Наблюдавайте примитивните чувства по лицето ми, господа.
Разкъса плика и го поднесе към светлината.
— Казвай!
— Розови или сини?
— Кажи какви са.
— Целите сме слух, Еймъри.
— Усмихни се или изругай, хайде де!
Мълчание… рояк секунди излетя… после той погледна още веднъж и друг рояк секунди се изниза в безкрайността.
— Сини като небето, господа…
Последствие
Онова, което Еймъри прави през тази учебна година от началото на септември до късна пролет, бе тъй безцелно н непоследователно, че едва ли си заслужава да се разказва. Разбира се, той моментално съжали за всичко изгубено. Собствената му философия на успеха се сгромоляса върху него и той потърси причините.
— Мързелът ти — каза му Алек по-късно.
— Не, нещо по-дълбоко от това. Започвам да си мисля, че ми е било писано да изгубя този шанс.
— Доста са изстинали към теб в клуба, да знаеш, всеки, който се провали, нанася удар на цялата тайфа.
— Противна ми е тази гледна точка.
— Естествено, с малко усилие ти все още можеш да се върнеш на сцената.
— Не, приключил съм, що се отнася до това да бъда знаменитост в университета.
— Честно казано, Еймъри, мен не ме вбесява, че няма да си главен редактор на „Принс“ и член на Съвета, а че не седна да си вземеш изпита.
— Мен пък ме вбесява — отвърна бавно Еймъри — конкретният факт. Моят личен мързел си съответстваше напълно на моята система, просто късметът ми не проработи.
— Искаш да кажеш, системата ти не проработи.
— Може и така да е.
— И какво ще правиш сега? Ще си измислиш бързо нова или ще се подмяташ още две години като паднало величие?
— Още не знам.
— О, Еймъри, я се стегни!
— Ще видя.
Гледната точка на Еймъри, макар и опасна, не бе далеч от истинското положение на нещата. Ако неговите реакции спрямо окръжаващата го действителност можеха да се изразят чрез таблица, тя щеше да започва от най-ранните му години и щеше да изглежда по следния начин:
1. Изначалният Еймъри
2. Еймъри плюс Биатрис.
3. Еймъри плюс Биатрис, плюс Минеаполис.
След което колежът „Сейнт Риджисис“ го разпердушини из основи и започна да го изгражда отново.
4. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“.
5. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“ плюс Принстън.
Това бе най-плътното му доближаване до успеха чрез конформизма. Изначалният Еймъри, ленив, мечтателен, бунтовен, бе почти напълно затрупан под новите пластове. Бе се приспособил и бе успял, но тъй като въображението му не бе нито утешено, нито пък усмирено от собствения му успех, той равнодушно и полусъзнателно бе зарязал всичко и стана отново: