Това писмо излезе съвсем делово. Предупредих те в предишното, че когато на човек не му стигат парите, за да прави онова, което поиска, той става доста прозаичен и къщовен, но ние все още имаме предостатъчно за всичко, стига да не сме прекалено екстравагантни. Пази се, скъпо мое момче, и гледай да ми пишеш поне веднъж в седмицата, защото си представям невероятни ужаси, ако не получа вест от теб,
Любеща твоя
Първо явление на определението „характер“
Монсеньор Дарси покани Еймъри да му погостува една седмица по Коледа в палата „Стюарт“ на реката Хъдсън и двамата изкараха часове наред в дълги разговори пред камината. Монсеньор бе натежал, но дори това само бе добавило към неговото достолепие и Еймъри почувства успокоение и сигурност, когато потъна в ниското кресло и запалвайки пура, се приобщи към уравновесеността на средната възраст.
— Мисля да напусна университета, монсеньор.
— Защо?
— Кариерата ми се стопи като дим. Може да си мислите, че е дребнаво и така нататък, но…
— Съвсем не е дребнаво. Мисля, че е много важно. Разкажи ми отначало докрай. За всичко, което си правил, откак се в видяхме за последен път.
Еймъри разказа. Подробно проследи разсредоточаването на своите егоцентрични маршрути и за половин час равнодушието в гласа му изчезна.
— А какво ще правиш, ако напуснеш университета? — попита монсеньор.
— Не зная. Искам да пътувам, но естествено, тази досадна война ми пречи да осъществя намерението си. Освен това майка ми ще се възмути, ако не завърша. Просто не знам какво да правя. Кери Холидей ме убеждава да се запишем заедно в ескадрилата „Лафайет“.
— Сам знаеш, че не желаеш истински да напуснеш университета.
— На моменти желая — тази вечер например съм готов да го оставя на секундата.
— За да направи човек такова нещо, животът трябва да му е омръзнал доста повече, отколкото, струва ми се, на теб. Познавам те.
— Боя се, че сте прав — неохотно се съгласи Еймъри. — Просто ми изглежда лек изход от всичко. Само като си помисля, че ще се заточи още една безсмислена година.
— Разбирам те, но да ти кажа истината, не се безпокоя за теб. Мисля, че се развиваш съвсем естествено.
— Не — възрази Еймъри. — За една година изгубих половината от личността си.
— Нищо подобно! — засмя се монсеньор. — Изгубил си значителна част от суетата си, това е всичко.
— Боже мой! Защо тогава имам чувството, сякаш съм в „Сейнт Риджисис“!
— А не трябва. — Монсеньор поклати глава. — Онова тогава беше нещастие, сега е за добро. Всичко стойностно, което ще стигне до теб, няма да дойде по проходите, из които ти търси дявол знае какво миналата година.
— А може ли да има по-неблаготворно нещо от сегашното ми безразличие?
— Едва ли, ако го разглеждаш само за себе си… но ти се развиваш. То ти е освободило време да мислиш и сега отхвърляш нещо от твоя стар баласт от представи за успеха, за свръхчовека и тъй нататък. Хора като нас с теб не могат да приемат теориите в тяхната цялост, както бе сторил ти. Ако съумеем да направим следващата стъпка и отделяме по час на ден за размисъл, можем да постигнем чудеса, но стигне ли се до някоя монолитна идея, повеляваща сляпо подчинение, тогава просто ставаме за смях.
— Само че аз не мога да направя следващата стъпка, монсеньор.
— Еймъри, ще ти доверя нещо, което пред никого не съм признавал — самият аз съвсем наскоро се научих на това. В състояние съм да свърша сто други работи, които идват подир следващата стъпка, но точно в нея все още се препъвам, както ти в математиката тази есен.