На каквото и да се посветиш — религия, архитектура, литература, — уверен съм, че ще се чувстваш много по-защитен, ако се приобщиш към лоното на църквата, но нямам намерение да залагам на карта въздействието си над теб, като те убеждавам, защото дълбоко в себе си не се съмнявам, че „черната бездна“ на папизма зее под теб. Пиши ми скоро.
С обич и преданост
През този период дори четенето на Еймъри се обезцвети. Той заби още по-навътре в мъгливите глухи улички на литературата: Юнсманс, Уолтър Пейтьр, Теофил Готие и по-колоритните страници от Рабле, Бокачо, Петроний и Светоний. Една седмица, от най-общо любопитство, той прерови личните библиотеки на състудентите си и откри, че библиотеката на Слоун е типичен образец: съчинения на Киплинг, О’Хенри, Джон Фокс младши и Ричард Хардинг Дейвис; „Какво трябва да знае всяка жена на средна възраст“, „Зовът на Юкона“, луксозно издание на Джеймс Уитком Райли, богат избор от разпокъсани издраскани учебници и накрая, за негова изненада, едно от собствените му открития в последно време — томче със събраните стихотворения на Рупърт Брук.
Заедно с Том Д’Инвилиърс той се вглеждаше в принстънските светила, дано открие бъдещия основоположник на Великата традиция в американската поезия.
Корпусът на първокурсниците тази година се оказа много по-интересен от изцяло оеснафения Принстън отпреди две години. Животът изненадващо се одухотвори, макар че бе пожертвано нещо от спонтанното очарование на начинаещите. Старият Принстън никога не би забелязал Танадюк Уайли. Танадюк беше второкурсник с огромни уши и когато издекламираше „Вихър засмуква земята надолу през зловещите луни на обречени поколения!“ и думите му караха останалите смътно да се чудят защо не им звучат съвсем понятно, те все пак нито веднъж не се усъмниха, че са откровение на една свръхдуша. Така поне ги приемаха Том и Еймъри. Те казаха съвсем сериозно на Танадюк, че притежава Шелиев дух, и печатаха неговите ултрасвободни стихове и поетичната му проза в „Насау Литерачър Магазин“. Но геният на Танадяк жадно попиваше многобагрието на епохата и за тяхно най-голямо разочарование той скоро се пристрасти към бохемския живот. Така че вместо за „лунни вихри в пладнето“ взе да им говори за Гринич Вилидж и вместо с Шелиевите „деца-блянове“, с които бе угощавал очакващото им възхищение, започна да общува със съвсем неакадемични зимни музи в отшелничество между Четирийсет и втора улица и Бродуей. Затова отстъпиха Танадюк на футуристите, след като решиха, че и той, и крещящите му вратовръзки ще са по на място там. Том му даде прощален съвет две години да се въздържа от писане и да прочете четири пъти събраните съчинения на Алекзандър Поуп, но при намека на Еймъри, че Поуп би въздействал на Танадюк, колкото мазолек на разстройство, те се отдалечиха, прихнали в смях, и решиха, че въпросът дали този гений е прекалено голям или прекалено дребен за тях е ези-тура.
Еймъри отбягваше с презрение популярните преподаватели, които всяка вечер удостояваха свитите си от обожатели с плоски епиграми и с ликьор в чашки като напръстници. Разочарован беше също и от усещането за всеобща несигурност в материята на всеки предмет, която, изглежда, вървеше ръка за ръка с дребнава взискателност в преподаването; възгледите му се оформиха в кратка сатира със заглавие „На лекция“ и той убеди Том да я отпечата в „Насау Лит“: