— Кой е тоя пребледнял глупак, дето ни е зяпнал? — възнегодува той.
— Къде? — провикна се Слоун. — Сега ще го изхвърлим! — Надигна се, заклати се и се вкопчи в стола си. — Къде е?
Аксия и Фийби изведнъж се наведоха през масата една към друга, нещо си пошепнаха и преди Еймъри да се опомни, четиримата се придвижваха към вратата.
— Сега накъде?
— У нас — предложи Фийби. — Имам коняк и газирана вода. Тази вечер тук е страшно заспало.
Еймъри започна бързо да съобразява. Почти не беше пил и реши, че ако удържи и по-нататък, няма нищо лошо да остане с компанията. Всъщност може би дори бе длъжен да постъпи така, за да държи под око Слоун, който не беше в състояние да разсъждава. Така че хвана Аксия под ръка и задушевно притиснати в таксито, се понесоха отвъд центъра, а после спряха пред висок белокаменен блок… За цял живот запомни тази улица… Широка, обточена от двете страни с еднакви високи белокаменни сгради, прободени от тъмни прозорци; простираха се, докъдето стига погледът, облени в остра лунна светлина, в която тлееха с тебеширена бледнина. Представи си таблото с ключовете във всяка от тях, негърчето портиер и мрачния асансьор; блоковете — осеметажни, апартаментите — тристайни-четиристайни. Почувства леко облекчение, когато влезе във веселата всекидневна на Фийби и се отпусна на канапето, докато момичетата отидоха да потършуват за закуски.
— Фийби е страхотна мадама — довери му тихо Слоун.
— Аз ще остана само половин час — каза твърдо Еймъри. И се обезпокои да не е прозвучало надуто.
— Дяволите да те вземат! — възмути се Слоун. — Още не сме влезли, какво си се разбързал.
— Не ми харесва това място — сопна се Еймъри — и не ми се яде.
Фийби се появи със сандвичи, бутилка коняк, сифон и четири чаши.
— Разливай, Еймъри — каза тя, — да пием за Фред Слоун, задето тъй чудесно и изискано носи на пиене.
— Да — включи се Аксия, влизайки в стаята, — и за Еймъри. Харесва ми Еймъри.
Тя седна до него и склони жълторусата си глава на рамото му.
— Аз ще налея — предложи Слоун, — а ти, Фийби, се заеми със сифона.
Напълниха чашите върху подноса.
— Готови, започваме!
Еймъри се поколеба, с ръка на чашата.
За миг изкушението плъпна в него като топъл вятър, въображението му пламна и той пое чашата от Фийби. И тук свърши всичко, защото в секундата, в която взе решението си, той вдигна поглед и на десет стъпки от себе си видя човека от заведението и при стъписаното му отскачане чашата се изплъзна от протегнатата му ръка. Човекът седеше на дивана в ъгъла, полуоблегнат на купчината възглавници. Лицето му имаше същия восъчно-жълтеникав цвят като в заведението; не беше матово пръстения тен на мъртвец (по-скоро мъжествена бледост), не можеше да се каже и че е нездравословен; а като на силен мъж, трудил се в мина или изнемогвал по нощни смени във влажно време. Еймъри го огледа внимателно и дълго време след това можеше да го нарисува с най-малките подробности. Устата му беше от онези, които наричат откровени, очите му, спокойно сиви, с оттенък на въпрос в тях, бавно обходиха всеки от групата. Ръцете му приканиха вниманието на Еймъри; не бяха красиви, но бяха гъвкави, обладаваха костелива сила… нервни ръце, небрежно положени върху възглавниците и в непрекъснато движение, защото пръстите им конвулсивно се разширяха и затваряха. Тогава изведнъж Еймъри забеляза краката и с нахлуването на кръвта в главата му разбра, че го впримчва страхът. Краката бяха съвсем сбъркани… с противоестественост, която по-скоро се чувства, отколкото се разбира… като скрит порок в порядъчна жена или кръв върху коприна; едно от ония смразяващи несъответствия, от които в малкия ти мозък нещо полазва. Носеше не обувки, а някакво подобие на полумокасини с изострени, завърнати нагоре върхове, като обувките от XIV век. Бяха тъмнокафяви, а пръстите му сякаш изпълваха до края носовете… Бяха неизразимо ужасяващи…
Сигурно бе произнесъл нещо или видът му бе проговорил, защото гласът на Аксия долетя от преизподнята странно благ:
— Какво става с Еймъри! Горкичкият, лошо му е. Главата ли ти се замая, Еймъри?
— Не виждате, ли оня човек! — изкрещя Еймъри, сочейки към дивана в ъгъла.
— Лилавата зебра ли! — изпищя Аксия закачливо. — Луууу! Лилавата зебра фиксира Еймъри!
Слоун тъпо се изсмя.
— Пипна ли те лилавата зебра, Еймъри?
Настъпи тишина… Мъжът присмехулно гледаше Еймъри… След време от далечината достигнаха до слуха му човешките гласове: