— Мислех, че не пиеш — язвително отбеляза Аксия, но гласът й го погали. Диванът, върху който седеше човекът, цял се раздвижи като жив; раздвижи се като нажежен въздух над асфалт, като гърчещи се червеи…
— Къде! Почакай! — Ръката на Аксия хвана неговата. — Еймъри, скъпи, не си тръгвай!
Той вече бе преполовил пътя до вратата.
— Еймъри, не ни оставяй!
— Лошо ли ти е?
— Поседни и ще ти мине!
— Пийни вода.
— Глътни един коняк.
Асансьорът се намираше на две крачки от вратата и негърчето бе побледняло в дрямката си до оттенъка на сивосинкав бронз. Краката… краката.
Докато плавно спираха на партера, краката се очертаха върху подовата настилка в болно-мъждивата светлина.
В сляпата уличка
Над дългата улица пълзеше луната. Еймъри й обърна гръб и тръгна. На десет-петнайсет крачки зад него отекваха стъпките. Като бавни капки, леко, но настойчиво напомнящи за себе си при падането. Сянката на Еймъри бягаше на десет разкрача пред него, а меките обувки като че ли на също толкова отзад. С инстинкта на дете Еймъри потърси закрила в синята сянка на белите здания, за мъчителни секунди пресичаше лунните ивици, а веднъж не удържа и се понесе в тежък бяг с тромаво препъване. После внезапно се закова. Трябва да се стегне, помисли си. Устните му бяха пресъхнали и ги облиза.
Ако срещне някой добър човек… Останали ли са добри хора на земята, или сега всички вече живеят в бели блокове? И дали тях също ги преследват на лунна светлина? Но ако срещне някой добър човек, който ще го разбере и ще чуе тези зловещи бързи стъпки… Ненадейно черен облак зави луната и стъпките проехтяха по-близо. Когато бледият блясък отново плъзна по корнизите, чу ги досами гърба си и му се стори, че усеща тихо дишане. Тогава изведнъж осъзна, че стъпките не са зад него, че никога не са били отзад, че са отпред и че той не се спасява от тях, а ги следва… следва ги. Хукна ослепял, стиснал юмруци, сърцето му думкаше. В далечината напред изникна черна точка и бавно прие човешко очертание. Но за Еймъри това вече нямаше значение; той свърна от улицата и се стрелна в задънена пресечка, тясна и тъмна, воняща на застояла гнилоч. Заизвива през дълга криволичеща чернота, заключена за лунозарието, едва избило в тънки ивици и петънца… внезапно се строполи, запъхтян и на ръба на силите си, в някакъв ъгъл на оградата. Стъпките отпред пресекнаха, но той долавяше леко и непрестанно местене като плисък на вълни около кей.
Зарови лице в ръцете си, покри очите си, запуши ушите си колкото можа по-плътно. През цялото това време нито веднъж не му мина през ума, че бълнува или е пиян. Тъй изострено бе чувството му за реалност тази вечер, както никога материалното не бе го обладавало. Разумът му сякаш безводно се подчиняваше на това усещане и то прилягаше като ръкавица на всичко, преживяно някога от него. И не го объркваше. Беше като уравнение, чието решение знаеше, но бе неспособен да го изведе. Ужасът вече бе далеч зад него. Той бе пропаднал надолу през тънката му коричка и сега си пробиваше път през предели, в които ония крака и страхът от белите стени бяха истински живи същества, същества, които трябваше да приеме. Едва в най-затънтеното кътче на душата му припламваше искра и биеше тревога, че нещо го дърпа надолу и се кани да го отмъкне през врата, която да затръшне зад гърба му. А хлопнеше ли тя, щяха да му останат само стъпките и белите подлунни здания и може би самият той щеше да бъде една от тези стъпки.
През петте или десетте минути, докато чакаше в сянката на оградата, тази искра не угасна… не откри впоследствие по-точен израз да го назове. Помнеше, че бе извикал с пълен глас:
— Искам да бъда с някой глупак! О, прати ми някой! — изплака на черната ограда срещу него, в чиято сянка стъпките шушнеха… шушнеха. Изглежда, че „глупав“ и „добър“ се бяха смесили някак чрез стари асоциации. Това пожелание не бе израз на волята му, ни най-малко — волята го бе заставила да побегне от движещата се фигура на улицата; инстинктът в почти чисто състояние бе отправил зов, наслоявано пласт по пласт унаследено предание или дива молитва, покълнала отколе тази нощ. После нещо се преобрази, сякаш в далечината глухо звънна гонг, и пред очите му се мярна едно лице над двата крака, бледо лице, разкривено от безмерна злина, която го гърчеше като пламък във вятъра. В бягащия миг, в който гонгът прозвуча и отекна, той осъзна, че лицето бе на Дик Хъмбърд.
Скоро след това скочи на крака, смътно проумявайки, че няма вече звуци и че е сам в изсивяващия мрак на сляпата уличка. Беше студено и той отмерено затича към светлината, която вече къпеше булеварда в отворения й край.