Бърн само поклати глава и изсипа куп закани, състоящи се предимно от фразата: „Ще види тя, ще види!“
Безгрижната Филис весело изнесе от влака своите двайсет и пет лета, но на перона погледът й срещна отблъскваща гледка. Там стояха Бърн и Фред Слоун, из-докарани до последното копче като потресаващи карикатури от университетски афиш. Бяха си купили крещящо ярки костюми с огромни торбести панталони и с гигантски подплънки на раменете. На главите си бяха натъкнали студентски барети, прищипнати отпред и опасани със спортни ленти в оранжево и черно, а под целулоидните им якички цъфтяха огнено оранжеви вратовръзки. Носеха черни препаски около ръкавите с оранжево „П“ върху тях и бастуни, около които се развяваше Принстънският вимпел, а за да бъде ефектът пълен, бяха добавили чорапи и носни кърпички в горните си джобчета в същата цветова гама. На подрънкваща верига водеха огромен свиреп котарак, изрисуван като тигър.
Една солидна част от тълпата на гарата вече ги зяпаше, разкъсвана между жалостивия ужас и неудържимия смях, и когато Филис ги приближи, отпуснала от изумление нежната си челюст, двамината се поклониха и я приветстваха с оглушително кънтящо колежанско скандиране, съвестно добавяйки накрая името „Филис“. С гласовити ласкателства и въодушевление тя бе преведена през цялото студентско градче, сподирена поне от петдесетина селски момчетии, през сподавения кикот на стотици бивши принстънци и гости, повечето от които нямаха представа, че се разиграва номер, а си мислеха, че Бърн и Фред са запалени спортсмени, които показват на избраното момиче университетския живот.
Не е трудно да си представим чувствата на Филис, докато тържествено я превеждаха пред трибуните на Харвард и Принстън, където седяха десетки нейни бивши обожатели. Тя се опита мъничко да ги изпревари, опита се да поизостане — но те не се откъсваха от нея, та да няма никакво съмнение в чия компания е, и тъй шумно й разказваха за приятелите си в отбора по ръгби, че тя почти чуваше шушукането на своите познати: „Филис Стайлс трябва съвсем да е изпаднала, щом е тръгнала с тия двамата.“
Такъв беше Бърн — динамичен в хумора си, сериозен в същността си. От този корен бе разцъфнала енергията, която в момента той се опитваше да насочи в едно русло с напредъка…
Изминаха седмици и дойде март, а безформените крака, които Еймъри очакваше, не се появиха. Стотина студенти от трети и четвърти курс се оттеглиха от клубовете си в настървен изблик на крайна праведност и в своето безсилие клубовете насочиха към Бърн своето най-могъщо оръжие: присмеха. Всеки, който го познаваше, го обичаше, но онова, зад което заставаше Бърн (а с времето то се разрастваше), попадна под камшика на много езици, тъй злостни, че всяка натура, по-крехка от неговата, щеше да се съсипе.
— Не те ли засяга, че губиш престижа си? — попита го Еймъри една вечер.
Бяха започнали да се отбиват един при друг по няколко пъти в седмицата.
— Разбира се, че не. Какво е престижът в най-добрия случай?
— Някои казват, че в политиката си доста оригинален.
Той гръмко се изсмя.
— И Фред Слоун ми го каза днес. Може и да започвам да ставам.
Един следобед задълбаха в тема, която от дълго време интересуваше Еймъри — влиянието на физическите данни върху формирането на характера. Бърн се впусна в биологическата страна на въпроса и по едно време каза:
— Разбира се, здравето играе голяма роля — един здрав човек има двойно повече шансове да стане добър.
— Не съм съгласен, не вярвам в „мускулестото християнство“.
— Аз пък вярвам… Убеден съм, че Христос е обладавал огромна физическа издръжливост.
— Не — възрази Еймъри. — По-скоро си го е налагал. Мисля, че когато е умирал, е бил един разсипан човек, а и великите светци не са били силни.
— Половината са били.
— Дори да го допуснем, аз все пак не мисля, че здравето е свързано с добрината. Безспорно за един велик светец е много полезно, ако издържа гигантски физически натоварвания, но тая мания по евтините проповедници, които се повдигат на пръсти, за да се представят за по-мъжествени, и мучат, че гимнастиката ще спаси света — не, Бърн, това не мога да приема.
— Добре, да оставим тоя спор, и без това доникъде няма да стигнем, аз сам за себе си не съм си изяснил въпроса. Но в едно нещо съм напълно убеден — външността е от огромно значение.
— Цветът на очите и косите? — живо откликна Еймъри.
— Да.
— И ние с Том стигнахме до същия извод — съгласи се Еймъри. — Знаеш ли какво направихме: взехме годишниците от последните десет години и разгледахме снимките на членовете на Съвета на абсолвентите. Знам, че нямаш високо мнение за тази августейша организация, но в най-общ план тя все пак въплъщава успеха на това място. Та от всеки випуск тук приблизително едва трийсет и пет процента са русокоси, истински светли мъже, а във всеки Съвет русокосите са две трети. Не забравяй, че прегледахме албумите от десет години насам, а това означава, че на всеки петнайсет светли мъже от горните курсове един е член на Съвета, а от чернокосите — един на петдесет.